Веселин Божков

Онзи ден се прибирам в Пловдив и, стоейки пред монитора, установих, че ми е мъчно за ‘говедата’ (любовно наименование на бившите ми съученици). Та врътнах един-два-три телефона и заедно с Шумара надъхахме някои от говедата за кръчмица.

Вечерта, 20:30, събираме се ние в знаменития вече „Хоремак“ и се почва едно хубаво, доволни пиене. Та пием си ние и уж всичко нормално – понапихме се, ама в реда на нещата – когато ни налегнаха спомени за абитуриентската и за последвалия я Слънчев бряг. И отдаден на спомени аз изтърсвам ни в клин, ни в ръкав:

- Аре в Бургас ве.

На говедата им трябваше малко и хоп, след петнайсет минути пътувахме дружно, пияни и весели за гарата.

Взехме една бутилка мента и две бутилки бира за допълнителна подкрепа и се качихме във влака. И тук се случва следното нещо, което, увеярявам ви, уважаеми читателю, ще ме кара и след години да се будя изпотен и изплашен посред нощ.

Данио, този всеизвестен онанист и пройдоха, незнайно откъде домъкна двама пича в нащо купе – да пием уж заедно. Единият, видимо притиснен (по-късно разбрах защо) каза, че отива да търси трева и зачезна. Другият си взе багажа, седна при нас и те така. Аз, вече доста почерпен, продължих да си наливам мента и в един момент се отрязах зверски. Адекватността ми клонеше към нула. Почувствах остра нужда да се наспя и легнах върху седалките. Момчето което се присъедини към нас легна на отсрещните седалки. В този момент моите съученици ме изоставили с непознатия и отишли в другото купе. Какво гнусно предателство! Недостойни мастурбатори са това, недостойни! Държа да запомните имената им: Данио, Шумара и Иван!

И ако се чудите в какво се състои грехът им, чуйте продължението на историята.

Час и малко след като съучениците ми излезли от купето аз се събуждам и осъзнавам как ръката на другото момче докосва моята някак си лепкаво нежно.  Бутнах я долу. След минута-две той отнова я качва и ме докосва. Допуснах, че има навика да се шири на голямо лелго и в съня си не осъзнава какво прави. Ето защо просто се завъртях на другата страна. Педерунгелчето след малко се разбуди и уж отиде до тоалетна, но съм склонен да вярвам, че това беше само повод да смени позата си. Връщайки се (и мислейки, че спя) той си събу обувките и сложи краката си от моята страна на седалката така че да се докосват до бедрата ми. Крайно погнусен и с идеята да повърна върху съучениците си излязох и отидох в тяхното купе.

Пристигнахме в Бургас в шест часа сутринта.  Бяхме бом-бок, изморени, махмурлии, мръсни, вонящи. Все пак отидохме до плажа, направихме 2-3 снимки, изядохме по една баничка. Пихме по едно кафе и айде – пак на гарата. Жив ташак майна.

Равносметката беше следната:

Пътувах 10 часа в гнусното БДЖ, а стоях 3 часа в Бургас.

За 37 часа общо спах 2 и половина. И то във влак.

Прибрах се мръсен и вонящ.

Почти ме изнасили педал.

Изводът е следният:

Повече такива тъпни няма да правя.

Преди малко изпитах Погнуса. Не Сартровата, а чисто физическа. Отвращение от докосването, от мисълта, че по ръката ти полепват мазнотии и нечистотии, попаднали върху металната дръжка кой знае от къде, кой знае от кого..

Или иначе казано – пътувах с рейс номер „6″. За тези, които не знаят – въпросният рейс е основното транспортно средство на живущите в пловдивския квартал „Изгрев“. А пловдивският „Изгрев“ въобще не съответства по реномираност на софийския си еквивалент. О, не! Нашият „квартал на въздигащия се Анар“ е освен мрачно и зловонно място – и граничен пункт. Между България и Столипиново. Между Африка и Европа.

„Шестицата“ е частна линия, а това значи, че е редовна. Именно за това е най-ползваният рейс от нас – изгревчани и от тях – столипиновци.

Няма да коментирам отсъствието на хигиена у „братята“, а присъствието на нехигиена. Те са мръсни, смърдят, погнусяват те, карат те да им мислиш злото – само защото са въплъщение на нечистотията. Но Погнусата не идва само от кирта и вонята – те се преодоляват. Погнусата е резултат от синтеза не две неща: физическата отвратителност на света около теб и осъзнаването на плачевния факт, че те са всъщност хора.

Стоях към средата на рейса, но по-скоро в предната част. Бях се хванал за желязото. При първия допир усетих, че не се докосвам точно до метал, а до тънък, мазен слой нечистотия. Хващайки се по-здраво усетих как силата на захвата ми пробива ципичката на слоя и с цялата си гнусност съдържанието полепва по дланта ми.

Въздухът тежеше, беше спарено топъл, лепеше се по дробовете ми и сякаш оставяше по органите ми малки количества от себе си. Не миришеше на нищо и същевременно вонеше на всичко. Сякаш беше наситен с разложение. Може би съм прав. Отлющената им кожа, вместо да бъде отмита, остава върху тях. С течение на времето започва да се разлага, да загнива. Ето защо в затворени пространства, каквото беше и рейсът, разложението започва да се наслагва във въздуха. Може би с дробовете си съм поглъщал частички от отлющената им кожа, частички от тях!

Познавах кондуктора. По-малък е от мен с две или три години. Казваха му Чорапа, не си спомням защо. Етническата му принадлежност е трудна за определяне – мургав е, винаги мръсен и погнусяващ, но говори български като свой майчин език. Което не значи, че го говори правилно. А на всичкото отгоре пръска слюнка докато приказва.

Преди беше отвратителен и го демонстрираше – не се срамуваше от мръсността на съществото си, гордееше се с кварталната си същност.. като стана дума за квартали – беше от типа хора, които сякаш са свързани с пъпна връв към квартала си. Изгниват в него, пропиват се, дрогират се, чукат се, крадат, но винаги в квартала. Местната йерархия е нещо свещено за тях и издигането по нея значи много. Нимоверно много. Плиткоумността им не може да понесе съществуването на свят извън квартала. Затова те не съществуват там. Кварталът е техният свят.

Днес беше отвратителен, но не го демонстрираше. Беше, противно на природата му, любезен с хората в рейса. Търсеше одобрението им, някаква усмивка от тях. Искаше му се да завърже разговор, в който задължително да разкаже за работата си. Беше горд с това, че работи, че полага усилия да се измъкне от тинята на ежедневието си. От капана на квартала. Глупак! Кога ли ще осъзнае, че никога няма да успее да надделее гнусността на съществото си. Той е обречен да носи в себе си Погнуса.

Когато си купих билетче не казах нищо. Мълчах през цялото време – докато поеме стотинките в дланта си, на която се открояваха запълнените с кирляк „линии на живота“, докато откъсне билетчето и остави малка потна следа върху му, докато ми го подаде и огромните му, черно-кафяви ноктища се откроят и не накарат нещо в стомаха ми да забучи, да възбунтува срещу всичката тази ужасност. Добре че мълчах. Ако бях проговорил рискувах да получа две неща. Първо: отговор. Второ: порция слюнка.

Радвам се, че ще живея в Дружба. До там не ходи „шестицата“.

По скоро обичам да пътувам с влак. 

Установих го онзи ден, прибирайки се от София. Студеното време определено ми помогна да се затвърди това ми мнение. Но като казвам студено нямам предвид онова леденото време, което ти смразява мозъка, а онова приятното, леко поналютващото, когато усещаш студа на талази, претръпваш за момент, цялото ти тяло се разтриса, но в следващия ти става хубаво, някак си топло и дори – мило.

Във влака парното не беше включено и това ме накара да претръпна поне десетина пъти. Разкош направо! Ами когато си притиснеш ръцете в пазвата? И после ги извадиш, студът ги облъхне с дъха си и ти бързаш да ги прибереш, сякаш притеснен да не се счупят. Прекрасно!

Цялата тази хладност на деня, дъждът през нощта, закъснението на влака.. всичко говореше за някаква смърт. И ако тогава не го осъзнавах (повярвайте никога не бих го осъзнал) сега го усещам с някаква пророческа яснота. Естествено – нямаше от къде да знам, нямаше как й да предположа – просто няма логика. От къде да знам аз, че някой си беден човечец е получил инфаркт и за това е закъснял влакът? И за това валя снощи. Нали? Или пък е валяло заради нечия друга смърт?

Каза ми го спътникът ми. Качи се на Септември. Странна гара е тази – малка, никаква, а всички влакове спират там. Обичат я. Но логиката ми казва, че просто е разпределителна.. Та качи се човечецът и още с качването си се сдуши с кондуктора – познати някакви бяха. От техния разговор дочух, че имало някаква сериозна причина за закъснението, но повече не разбрах, потънал в сложнотиите на Сартр. Избра си чилякът моето купе. Отваря вратата, влиза, аз повдигам глава, поглеждам го, но не казвам нищо. Качва си той чантата на поставката, поглежда ме и с бодър глас казва:

-Здравейте, младеж!

Колко много можеш да разбереш от толкова малко! Не по-млад от 55, не по-възрастен от 65. По маниери, по вид – джентълмен, ама от българските. А че беше в свои води – това се виждаше веднага, с кондуктора на „ти“, а в купето първи поздравй. И то с бодър и силен глас, личеше си, че не се е замислял над репликата. А от репликата колко можем да научим? Много! Използва учтива форма, а аз съм на 18 – малцина на неговата възраст имат това благоразумие. Иска да ми каже: „Не те познавам, кой знае колко и какъв ще си? Затуй на Вие!“. Но пък после – „младеж“. Което ще рече: „Ама не забравяй годините, аз съм живял 4 пъти повече от теб!“. И е прав. Мъдър човек, от сега знам.

Запитах го:

- Поради каква причина е било закъснението?

А той ми отговаря:

- Някакъв умрял в другия вагон.

Ех, човече, нима си надживял смъртта, че това събитие ти се струва толкова „някакво“? Или зад пренебрежението скриваш страховете си? Не знам, не знам..

Каква е поуката ли? Ба ли мааму. Само знам, че си написах първата публикация в блога. Че и домейн имам. Гъзар, нали?