Веселин Божков

Правя си чай. Малко съм болен.

Чаят е прекрасно нещо – мога да го пия с литри. Стига да не ме мързи да си направя. 

Също както сега пакетчето изпуска цвят и аромат в горещата вода, превръща я от проста, никаква вода в чай – също така – бавно, на тласъци в мен узря една мисъл. От няколко дни тя малко по малко се оформя, избистря. И сега мога да я изведа. Благодаря на Елица, на рейса, на влака и на Калина. Благодаря на повечето си колежки. 

Осъзнах на какво миришат по-голямата част от жените. Не говоря за момиченцата, говоря за узрелите, плодовити, менструиращи женоря. Те вонят на утроба. Отвращава ме.

 

 

 

Телесата на жената крещят, гърчат се, искат  бременност. От тресящите се, пълни с мазни топчета бедра, през висящите, мастни натрупвания – гърдите, до порестата, сякаш нацъфкана с безброй малки кратерчета шия. Всичката тази жизнена маса врещи с всички сили: „Осемени ме!“

Засега вонята на Утроба ме спохожда само за няколко мига – по няколко пъти на ден. Днес например, когато станах свидетел на една „изложба“ от мазнина, обвита в кожа, ми се струваше, че ще повърна при всяка мисъл за допир между моето тяло и което и да е друго утробиращо такова. 

Ще ги наричам мигове на утробност.

Не знам къде е причината – в конкретна ситуация, която събужда у мен някакво сетиво, с което да виждам всичката утробност? Или в нещо друго? Дори изсъхналите бабички могат да вонят на утробност! Веднъж отпушено – сетивото възприема всичко женско по този начин. За моя радост – за кратко. Само за секунда. После светът става нормален. Жените пак стават красиви, сластни, прекрасни, желани. Дори не мога да си представя, че преди малко съм се гнусувал от това прелестно същество, стоящо само на два метра от мен, изящно облегнало стройната си снага на стената на Университета. Примерно.

Какво ли ще стане, ако усещам света утробно във всеки един момент? Ще повърна белия си дроб.

Преди две вечери си направих експеримент. Полезен експеримент. Тъй като встъпителни думи съм написал, макар и в полутрезво състояние,  сега няма да добавям нищо. Директно преминавам към готовия текст:

 „Сам съм. Седя и пия. Целта ми е да се напия като свиня – естествено без обективна причина. просто ми се иска.

Не намерих достойна компания. Под достойна разбирам – човек/хора, с който/които да изпростеем – интелигентно. Аз си знам какъв смисъл влагам в това понятие. Може би и Вие, уважаеми читателю? Но по-вероятно – не.

Намерих си достоен заместител обаче – тетрадката, на която пиша сега. Тя ще ми е събеседник.

Преди време едно момче, някъде от Щатите, се напи с антифриз и описа идването на смъртта във форум. Стана скандал. Стигна и до моите уши. Идейно е. Сега ще го направя – но с алкохолно напиване. И имайки предвид, че блогът ми се чете от един тип хора, които имат навика (по-скоро недостатъка) да приемат думите буквално и в името на интересното да си правят преднамерено погрешни изводи, съм длъжен да се изразя ясно и категорично:

- Извод, че съм склонен към самоубийство и пр. глупости говори за неадекватност и абсолютна неспособност да бъдат разбрани иначе елементарните ми писания.

И така. Идеята систематизирано – ще се напия, но в процеса на напиването не ще спра да описвам мислите и чувствата си. Надявам се това да е един приятен експеримент, от който да получа два дивидента:

1. Да проследя промяната в адекватността си, промяната в стила и в размислите ми в процеса на опиянението!

2. Да почеша егото си.

Преди да премина към същината на тазвечершното ми дело съм длъжен да запозная читателя и утрешния Весо с текущото си състояние.

Леко подпийнал съм. Но не толкова, че да влияе върху вестибуларния ми апарат, не толкова, че да разстрои мисленето ми в степен – неадекватност. В количествено отношение съм изпил – преди около два часа и полояина: 100 грама ракия – Сунгуларска мускатова и една бира – Загорка наливно. Въпреки че съм адекватен в помислите си – имам усещането, че губя известна част от последователнстта си. Пропуснах да отбележа – преди около пет минути изпих горе-долу 50 грама водка Smirnoff Ванилия. В апартамента съм напълно сам, придвидливо съм си оправил леглото. Пуснал съм музика от телефона си – Nokia 5310 (това значи качествен звук, повярвайте ми). Осветлението идва от таванната лампа в стаята. Все още нямам нощна такава.

И едно обръщение към утрешния Весо:

-Весо, личност моя утрешна, умолявам те, публикувай в блога сегашното писание. Независимо какво е и какво ще ти се стори. Независимо от егото ни. Умолявам те, моя утрешна личност!

Досипвам си водка – още около 50 грама (за съжаление нямам точен дозатор). Ще пиша пак след плюс още 50 грама. Дано не изгубя нишката на мисълта си. Няма да пия на екс.

——————————————–

Не минаха повече от 7-8 минути. Мисля че изпих най-малко още 50 грама. Усещам почерка си различен. Не мога да гарантирам, че следващите 50 грама няма да ми подействат така, че да спра да пиша. Дали ме е страх от това? Страх? Забравям мислите си. Не са последователни. Всъщност последователни са до някаква степен. Звучи DJ Bobo – Let the dreams come true. Докато пиех си мислех някакви работи – какво точно да напиша. Повечето обаче ги забравих. Страх ме е от утрешния Весо. Трезвеният Весо. Мисля, че когато пишех предишното, т.е. това преди последните 50 грама, също бях пиян – доста. Трябва да запазя правописа и пунктоацията си, употребени в сегашния момент. Песента се смени – ATC – My heart beats like a drum. Не съм убеден какво да напиша сега. Мамка му, мислех си нещо конкретно, но забравих какво. Усещам се неспособен да се изразя логически и последователно мислите си. Песента пак свърши. Сега Gigi D`Agostino – Lemour To-нещо си. Пф, може би преувеличавам на психическа основа. Не знам. Мисля, че пиша изреченията толкова бавно, че губя логиката и фактически текстът става пияндурски, ебати. Факт е,че започва трета или четвърта песен докато пиша това. Не се сещам веднага за изпълнителя, но ако се напрегна ще се сетя.. секунда.. Starsplash – Rainbow high in the sky, макар да съм сигурен – песента не се казва точно така. Ето, забравих каква логика следвах. Забравих и мисълта си на мястото на настоящото изречение. За да си припомня май трябва да прочета в предходващите изречения. Няма да го направя, мисля, че няма да е честно към истинността на експеримента. Пак започна нова песен DJ Jurgen – Better of alone. Макар наистина да няма логика – утрешни Весо, трябва да подобриш английския си и да получиш някакъв сертификат. Спирам. Сипвам си още 50 грама. Не знам наистина колко си сипвам!

———–

Осъзнавам пиянството си. То е главно физическо. Психически се изразява в непоследователността и краткотрайността на мислите ми.

———–

Това което изписах между малките на брой тирета не на 50 грама от последното писане, разделено с големи тирета, а на около 20 грама. Сега слагам големи тирета и ще пия поне още 50 грама!

——————————————–

23:10 е май. Май забравих, сега видях часовника. Пих първия алкохол в 19 и нещо. 100% съм пиян. След малко пак ще пиша. Дали ще стана неспособен да пиша разбираемо? И като почерк, и като логика? Продължавам да пия.

———–

Ако изпия водката дето е в чашата може и да повърна. Пък може и да не повърна. Като заспивам обаче не искам да спирам музиката, а пък алармата ми е на телефона. Яко съм пиян. Затова изоставям може би и по-официалния стил. Не мога да фокусирам погледа си добре. Какво ли ще си помисли майка ми, ако чете това? Пиша между редовете. Възможно е да не мога да пиша повече след това. Главата ми е объркана – физически най-вече. Ще изпия всичко в чашата на екс. Дано разчета какво съм писал.

———-

Изпих го. Няма да пия повече. Много съп пиян. Не съм „Мата Хари“ обаче ще спя. утре ще обмислям. Трябва да спра музиката. Дано не повърна. Лека нощ. ХА-ХА-ХА. Написах го с тирета. ХА-ХА-ХА. Това е малко психологически, не от алкохола май. Лицемерно. Ама може ли пиян човек да е лицемерен?

———-

Утре ще мисля ИСТИНСКИ!

Лека нощ!

Дано НЕ ПОВЪРНА!!!

———-

ХВАНА МЕ ЯКО! ЗАЛИТАМ! АМА НЕ СЪМ ЛОМ ПИЯН!

———

Часът е 23 и 30. Вече заспивах, но се сетих, че  не съм заключил. Заключих. 

Супер. Сега ще заспя спокойно. Като че ли 15 минути затворени очи и лежане ме ободриха и изтрезвиха. Ама не съвсем. Лека, майна :). Пункт. Конец.“

Не повърнах.

Преди малко изпитах Погнуса. Не Сартровата, а чисто физическа. Отвращение от докосването, от мисълта, че по ръката ти полепват мазнотии и нечистотии, попаднали върху металната дръжка кой знае от къде, кой знае от кого..

Или иначе казано – пътувах с рейс номер „6″. За тези, които не знаят – въпросният рейс е основното транспортно средство на живущите в пловдивския квартал „Изгрев“. А пловдивският „Изгрев“ въобще не съответства по реномираност на софийския си еквивалент. О, не! Нашият „квартал на въздигащия се Анар“ е освен мрачно и зловонно място – и граничен пункт. Между България и Столипиново. Между Африка и Европа.

„Шестицата“ е частна линия, а това значи, че е редовна. Именно за това е най-ползваният рейс от нас – изгревчани и от тях – столипиновци.

Няма да коментирам отсъствието на хигиена у „братята“, а присъствието на нехигиена. Те са мръсни, смърдят, погнусяват те, карат те да им мислиш злото – само защото са въплъщение на нечистотията. Но Погнусата не идва само от кирта и вонята – те се преодоляват. Погнусата е резултат от синтеза не две неща: физическата отвратителност на света около теб и осъзнаването на плачевния факт, че те са всъщност хора.

Стоях към средата на рейса, но по-скоро в предната част. Бях се хванал за желязото. При първия допир усетих, че не се докосвам точно до метал, а до тънък, мазен слой нечистотия. Хващайки се по-здраво усетих как силата на захвата ми пробива ципичката на слоя и с цялата си гнусност съдържанието полепва по дланта ми.

Въздухът тежеше, беше спарено топъл, лепеше се по дробовете ми и сякаш оставяше по органите ми малки количества от себе си. Не миришеше на нищо и същевременно вонеше на всичко. Сякаш беше наситен с разложение. Може би съм прав. Отлющената им кожа, вместо да бъде отмита, остава върху тях. С течение на времето започва да се разлага, да загнива. Ето защо в затворени пространства, каквото беше и рейсът, разложението започва да се наслагва във въздуха. Може би с дробовете си съм поглъщал частички от отлющената им кожа, частички от тях!

Познавах кондуктора. По-малък е от мен с две или три години. Казваха му Чорапа, не си спомням защо. Етническата му принадлежност е трудна за определяне – мургав е, винаги мръсен и погнусяващ, но говори български като свой майчин език. Което не значи, че го говори правилно. А на всичкото отгоре пръска слюнка докато приказва.

Преди беше отвратителен и го демонстрираше – не се срамуваше от мръсността на съществото си, гордееше се с кварталната си същност.. като стана дума за квартали – беше от типа хора, които сякаш са свързани с пъпна връв към квартала си. Изгниват в него, пропиват се, дрогират се, чукат се, крадат, но винаги в квартала. Местната йерархия е нещо свещено за тях и издигането по нея значи много. Нимоверно много. Плиткоумността им не може да понесе съществуването на свят извън квартала. Затова те не съществуват там. Кварталът е техният свят.

Днес беше отвратителен, но не го демонстрираше. Беше, противно на природата му, любезен с хората в рейса. Търсеше одобрението им, някаква усмивка от тях. Искаше му се да завърже разговор, в който задължително да разкаже за работата си. Беше горд с това, че работи, че полага усилия да се измъкне от тинята на ежедневието си. От капана на квартала. Глупак! Кога ли ще осъзнае, че никога няма да успее да надделее гнусността на съществото си. Той е обречен да носи в себе си Погнуса.

Когато си купих билетче не казах нищо. Мълчах през цялото време – докато поеме стотинките в дланта си, на която се открояваха запълнените с кирляк „линии на живота“, докато откъсне билетчето и остави малка потна следа върху му, докато ми го подаде и огромните му, черно-кафяви ноктища се откроят и не накарат нещо в стомаха ми да забучи, да възбунтува срещу всичката тази ужасност. Добре че мълчах. Ако бях проговорил рискувах да получа две неща. Първо: отговор. Второ: порция слюнка.

Радвам се, че ще живея в Дружба. До там не ходи „шестицата“.

Утре заминавам за София.  Сбогом Пловдив, сбогом домашно готвено. Ще ми липсвате!

Мислех да съм на общежитие. Казвах си: „Абе ще има малко хлебарки – ще ги избием, а с плъховете ще сме на „ти“, какво толкова?“ Е, да, ама не! Ще си търся квартира. Но нека разкажа..

Пристигам аз онзи ден в София – ще се записвам за общежитието. Блок 42Б. Видяхме се с Явор пред ректората, ядохме, говорихме глупости.  Към 13 часа тръгнахме за Студград. Добре че дойде с мен момчето, без него щях да се запиша..

 Намерихме го блока, макар и малко трудно. Отвън изглеждаше добре, обещаващо. Влязохме. Качихме се на втория етаж – намерих си и стаята. „А, супер, има желязна врата! А сигурността е нещо важно в Студград, нали?“ Почуквам. Отваря ми момче 26-27 годишно, небрежно брадясало, започнало да оплешивява. От ФМИ. С отварянето на врата бях облъхнат от две миризми, първата я идентифицирах на момента – на спарено тяло, а втората ми се стори много позната, но не я определих веднага. Ако се бях замислил върху естеството й, убеден съм щях да разбера каква е, но в този момент трябваше бързо да мисля как да се представя пред бъдещия си съквартирант. Влизаме вътре. Обхождам с поглед стаята. Първото, което забелязвам са гащите и потниците нахвърляни навсякъде да съхнат. В следващия момент осъзнавам размера на стаята. Нещо от рода на 3×3 метра. Опитвам се да видя пода – не мога! Ами как ще да мога? В това малко помощение има: 3 легла, маса, бюро с комютър, стол, шкаф и 3 момчета 80+ килограма. И аз се надявам да видя пода.. ама че глупак! Мизерията – как да е, но липсата на лично пространство, на буквално място за дишане.. за това не бях готов. Поисках да видя банята и без да дочакам отговор се запътих натам, но момчето с бърза крачка ми препречи пътя и каза:

- Ама той другият съквартирант сега е вътре.

Ами да! Поне установих каква е втората миризма. Излязохме. 

След кратък размисъл стигнахме и двамата с Явката до единодушния извод – на квартира или на улицата. Но в общежитието – не!

Та тъй, сега съм квартиротърсач. Утре заминавам за София и започвам да диря. Дано намеря. Пък ако не – на улицата. Пак ще е по-добре :Р

Звуча като лигав ревльо, нали? Така да е. Живейте си вие в общежитията.

По скоро обичам да пътувам с влак. 

Установих го онзи ден, прибирайки се от София. Студеното време определено ми помогна да се затвърди това ми мнение. Но като казвам студено нямам предвид онова леденото време, което ти смразява мозъка, а онова приятното, леко поналютващото, когато усещаш студа на талази, претръпваш за момент, цялото ти тяло се разтриса, но в следващия ти става хубаво, някак си топло и дори – мило.

Във влака парното не беше включено и това ме накара да претръпна поне десетина пъти. Разкош направо! Ами когато си притиснеш ръцете в пазвата? И после ги извадиш, студът ги облъхне с дъха си и ти бързаш да ги прибереш, сякаш притеснен да не се счупят. Прекрасно!

Цялата тази хладност на деня, дъждът през нощта, закъснението на влака.. всичко говореше за някаква смърт. И ако тогава не го осъзнавах (повярвайте никога не бих го осъзнал) сега го усещам с някаква пророческа яснота. Естествено – нямаше от къде да знам, нямаше как й да предположа – просто няма логика. От къде да знам аз, че някой си беден човечец е получил инфаркт и за това е закъснял влакът? И за това валя снощи. Нали? Или пък е валяло заради нечия друга смърт?

Каза ми го спътникът ми. Качи се на Септември. Странна гара е тази – малка, никаква, а всички влакове спират там. Обичат я. Но логиката ми казва, че просто е разпределителна.. Та качи се човечецът и още с качването си се сдуши с кондуктора – познати някакви бяха. От техния разговор дочух, че имало някаква сериозна причина за закъснението, но повече не разбрах, потънал в сложнотиите на Сартр. Избра си чилякът моето купе. Отваря вратата, влиза, аз повдигам глава, поглеждам го, но не казвам нищо. Качва си той чантата на поставката, поглежда ме и с бодър глас казва:

-Здравейте, младеж!

Колко много можеш да разбереш от толкова малко! Не по-млад от 55, не по-възрастен от 65. По маниери, по вид – джентълмен, ама от българските. А че беше в свои води – това се виждаше веднага, с кондуктора на „ти“, а в купето първи поздравй. И то с бодър и силен глас, личеше си, че не се е замислял над репликата. А от репликата колко можем да научим? Много! Използва учтива форма, а аз съм на 18 – малцина на неговата възраст имат това благоразумие. Иска да ми каже: „Не те познавам, кой знае колко и какъв ще си? Затуй на Вие!“. Но пък после – „младеж“. Което ще рече: „Ама не забравяй годините, аз съм живял 4 пъти повече от теб!“. И е прав. Мъдър човек, от сега знам.

Запитах го:

- Поради каква причина е било закъснението?

А той ми отговаря:

- Някакъв умрял в другия вагон.

Ех, човече, нима си надживял смъртта, че това събитие ти се струва толкова „някакво“? Или зад пренебрежението скриваш страховете си? Не знам, не знам..

Каква е поуката ли? Ба ли мааму. Само знам, че си написах първата публикация в блога. Че и домейн имам. Гъзар, нали?