чт 25 юни, 2009
Бил съм на 4 или на 5 годинки. Тогава живеехме в Малко Белово, което се води квартал на гр. Белово, ама да ви кажа под сурдинка никакъв квартал не е. Баш селце си е.
В двора на къщата си гледахме всякакви животинки – кокошки, кози и ярета, прасенце, имаше по едно време и зайци. Разбира се и мисирки. Чувствам, че някои от вас може би няма да са запознати с изгледа на това животно – мисирката, та затуй ви прилагам и снимка:
И не, не се плашете. Мисирките далеч не са толкова страшни, колкото изглеждат. Те са просто глупави. Ама аз май съм по-глупав и от тях..
Малките мисирчета по Белово им казват бибета. Че кой от долната махала на Малко Белово не е чувал вечер, редом с песента на щурците, Петрана Лудата с леко истеричен, но силно грижовен глас да се кара на своите малки бибенца „Би, би, би! Би, би, бию!“
Но много се отплеснах..
Денят предполагам е бил хубав, слънчев и топъл. Дядо може би тъкмо е полял градината и краставичките и доматките са се чувствали достатъчно охладено смели за да показват средни пръсти на жаркото слънце. Всичко това обаче няма никакво значение, защото аз съм на пет и съм решил да пикая. А нима има по-добро място за пикаене от съда с вода на бибетата?
Представете си следната картина – босоного лапе е подало чучурче през оградата, зад която се намират малки, надути мисирчета и с точността на финландски снайперист през Втората световна война цели съда с водата. Тази операция, предполагам, би завършила доста леко, но за сметка на това не бих я помнил толкова дълго, ако не беше То. Едно малко, любопитно мисирче, с весели, игриви и безкрайно тъпи очички. Та този немирник беше вперил поглед в привидното на червейче мое пишле. Е, уважаеми читателю, това бибе реши да провери дали туй червейче става за ядене.
О, болка! O, плач!
И до ден днешен се будя нощем с вик, целият изпотен и не мога и не мога да изтръгна от съзнанието си образа на това демонско изчадие, на това.. това.. мисирче!
