Веселин Божков

Сега искам да ви разкажа една много българска история, случила ми се преди няма пет-шест минути.

Слизам си аз от 204. Ама се случи така, че макар да бяхме едва 12 часа наобед слязохме достойно количество хуманоиди – към 10-15 парцала. Жилищните блоковете се намират на отсрещната страна на шосето и, съвсем логично, трябваше да го преминем. Обаче то едно задръстване, то едно чудо.. ама само в дясното платно. Чакат си хората ред да излязат на Цариградско. В лявото обаче си минават колите съвсем спокойно, нормално, с приемливата скорост за що-годе оживено място 30-40 км/ч. 

И тъй. На 7-8 метра от спирката има пешеходна пътека със светофар. Първата проява на българското беше, че половината от слезлите ги домързя да изминат това огромно разстояние и прецапаха улицата директно, без да се съобразяват с каквито и да било законови и логични норми. Признавам си – за малко и аз да се причисля към тези люде. Ама нещо в главата ми проскърца и си казах: „Ей го де е светофара!“

Отивам там, около 6-7 души сме. А той светофарът е с копче – натискаш и чакаш зеленото. Та отиде ми ти един господин до копчето, с церемониален жест, едва ли не, го натисна, погледна важно, важно към все още червения за пешеходци светофар и с бодра крачка се опъти към отсрещния тротоар. Уважемият читател знае, че след като натиснеш копченцето трябва да изчакаш поне 20-на секунди за да дойде твоят ред на преминаване. Да, ама не. Ние сме от България! Натискаш и бързаш да преминеш докато е червено. Пък и нали сме си стадо, като видяхме, че господинът потегли – айде и ние всички след него.

Но най-българското тепърва предстоеше. Една кола от лявата лента, естествено на зелено, искаше да премине, но шофьорът, горкият, беше принуден да намали доста сериозно скоростта заради нашата овча постъпка. Аз обаче, знаейки, че и той е българин като нас, се спрях по средата на шосето и му „дадох път“, демек оставих си го да мине на зелено човечеца. Една достолепна гражданка (яка, здрава и космата българка) също се спря до мен. И поглеждайки червеното за пешеходци се развика към преминалата вече другарка:

- Мимеееееее, внимавай, че тоя иска да ни сгази на червено!

Когато в крайна сметка всичките овце преминахме улицата се обърнах и погледнах светофара. В този момент той светна зелено за пешеходци и всички коли спряха за да изчакат да премине.. никой.

Правя си чай. Малко съм болен.

Чаят е прекрасно нещо – мога да го пия с литри. Стига да не ме мързи да си направя. 

Също както сега пакетчето изпуска цвят и аромат в горещата вода, превръща я от проста, никаква вода в чай – също така – бавно, на тласъци в мен узря една мисъл. От няколко дни тя малко по малко се оформя, избистря. И сега мога да я изведа. Благодаря на Елица, на рейса, на влака и на Калина. Благодаря на повечето си колежки. 

Осъзнах на какво миришат по-голямата част от жените. Не говоря за момиченцата, говоря за узрелите, плодовити, менструиращи женоря. Те вонят на утроба. Отвращава ме.

 

 

 

Телесата на жената крещят, гърчат се, искат  бременност. От тресящите се, пълни с мазни топчета бедра, през висящите, мастни натрупвания – гърдите, до порестата, сякаш нацъфкана с безброй малки кратерчета шия. Всичката тази жизнена маса врещи с всички сили: „Осемени ме!“

Засега вонята на Утроба ме спохожда само за няколко мига – по няколко пъти на ден. Днес например, когато станах свидетел на една „изложба“ от мазнина, обвита в кожа, ми се струваше, че ще повърна при всяка мисъл за допир между моето тяло и което и да е друго утробиращо такова. 

Ще ги наричам мигове на утробност.

Не знам къде е причината – в конкретна ситуация, която събужда у мен някакво сетиво, с което да виждам всичката утробност? Или в нещо друго? Дори изсъхналите бабички могат да вонят на утробност! Веднъж отпушено – сетивото възприема всичко женско по този начин. За моя радост – за кратко. Само за секунда. После светът става нормален. Жените пак стават красиви, сластни, прекрасни, желани. Дори не мога да си представя, че преди малко съм се гнусувал от това прелестно същество, стоящо само на два метра от мен, изящно облегнало стройната си снага на стената на Университета. Примерно.

Какво ли ще стане, ако усещам света утробно във всеки един момент? Ще повърна белия си дроб.

Преди две вечери си направих експеримент. Полезен експеримент. Тъй като встъпителни думи съм написал, макар и в полутрезво състояние,  сега няма да добавям нищо. Директно преминавам към готовия текст:

 „Сам съм. Седя и пия. Целта ми е да се напия като свиня – естествено без обективна причина. просто ми се иска.

Не намерих достойна компания. Под достойна разбирам – човек/хора, с който/които да изпростеем – интелигентно. Аз си знам какъв смисъл влагам в това понятие. Може би и Вие, уважаеми читателю? Но по-вероятно – не.

Намерих си достоен заместител обаче – тетрадката, на която пиша сега. Тя ще ми е събеседник.

Преди време едно момче, някъде от Щатите, се напи с антифриз и описа идването на смъртта във форум. Стана скандал. Стигна и до моите уши. Идейно е. Сега ще го направя – но с алкохолно напиване. И имайки предвид, че блогът ми се чете от един тип хора, които имат навика (по-скоро недостатъка) да приемат думите буквално и в името на интересното да си правят преднамерено погрешни изводи, съм длъжен да се изразя ясно и категорично:

- Извод, че съм склонен към самоубийство и пр. глупости говори за неадекватност и абсолютна неспособност да бъдат разбрани иначе елементарните ми писания.

И така. Идеята систематизирано – ще се напия, но в процеса на напиването не ще спра да описвам мислите и чувствата си. Надявам се това да е един приятен експеримент, от който да получа два дивидента:

1. Да проследя промяната в адекватността си, промяната в стила и в размислите ми в процеса на опиянението!

2. Да почеша егото си.

Преди да премина към същината на тазвечершното ми дело съм длъжен да запозная читателя и утрешния Весо с текущото си състояние.

Леко подпийнал съм. Но не толкова, че да влияе върху вестибуларния ми апарат, не толкова, че да разстрои мисленето ми в степен – неадекватност. В количествено отношение съм изпил – преди около два часа и полояина: 100 грама ракия – Сунгуларска мускатова и една бира – Загорка наливно. Въпреки че съм адекватен в помислите си – имам усещането, че губя известна част от последователнстта си. Пропуснах да отбележа – преди около пет минути изпих горе-долу 50 грама водка Smirnoff Ванилия. В апартамента съм напълно сам, придвидливо съм си оправил леглото. Пуснал съм музика от телефона си – Nokia 5310 (това значи качествен звук, повярвайте ми). Осветлението идва от таванната лампа в стаята. Все още нямам нощна такава.

И едно обръщение към утрешния Весо:

-Весо, личност моя утрешна, умолявам те, публикувай в блога сегашното писание. Независимо какво е и какво ще ти се стори. Независимо от егото ни. Умолявам те, моя утрешна личност!

Досипвам си водка – още около 50 грама (за съжаление нямам точен дозатор). Ще пиша пак след плюс още 50 грама. Дано не изгубя нишката на мисълта си. Няма да пия на екс.

——————————————–

Не минаха повече от 7-8 минути. Мисля че изпих най-малко още 50 грама. Усещам почерка си различен. Не мога да гарантирам, че следващите 50 грама няма да ми подействат така, че да спра да пиша. Дали ме е страх от това? Страх? Забравям мислите си. Не са последователни. Всъщност последователни са до някаква степен. Звучи DJ Bobo – Let the dreams come true. Докато пиех си мислех някакви работи – какво точно да напиша. Повечето обаче ги забравих. Страх ме е от утрешния Весо. Трезвеният Весо. Мисля, че когато пишех предишното, т.е. това преди последните 50 грама, също бях пиян – доста. Трябва да запазя правописа и пунктоацията си, употребени в сегашния момент. Песента се смени – ATC – My heart beats like a drum. Не съм убеден какво да напиша сега. Мамка му, мислех си нещо конкретно, но забравих какво. Усещам се неспособен да се изразя логически и последователно мислите си. Песента пак свърши. Сега Gigi D`Agostino – Lemour To-нещо си. Пф, може би преувеличавам на психическа основа. Не знам. Мисля, че пиша изреченията толкова бавно, че губя логиката и фактически текстът става пияндурски, ебати. Факт е,че започва трета или четвърта песен докато пиша това. Не се сещам веднага за изпълнителя, но ако се напрегна ще се сетя.. секунда.. Starsplash – Rainbow high in the sky, макар да съм сигурен – песента не се казва точно така. Ето, забравих каква логика следвах. Забравих и мисълта си на мястото на настоящото изречение. За да си припомня май трябва да прочета в предходващите изречения. Няма да го направя, мисля, че няма да е честно към истинността на експеримента. Пак започна нова песен DJ Jurgen – Better of alone. Макар наистина да няма логика – утрешни Весо, трябва да подобриш английския си и да получиш някакъв сертификат. Спирам. Сипвам си още 50 грама. Не знам наистина колко си сипвам!

———–

Осъзнавам пиянството си. То е главно физическо. Психически се изразява в непоследователността и краткотрайността на мислите ми.

———–

Това което изписах между малките на брой тирета не на 50 грама от последното писане, разделено с големи тирета, а на около 20 грама. Сега слагам големи тирета и ще пия поне още 50 грама!

——————————————–

23:10 е май. Май забравих, сега видях часовника. Пих първия алкохол в 19 и нещо. 100% съм пиян. След малко пак ще пиша. Дали ще стана неспособен да пиша разбираемо? И като почерк, и като логика? Продължавам да пия.

———–

Ако изпия водката дето е в чашата може и да повърна. Пък може и да не повърна. Като заспивам обаче не искам да спирам музиката, а пък алармата ми е на телефона. Яко съм пиян. Затова изоставям може би и по-официалния стил. Не мога да фокусирам погледа си добре. Какво ли ще си помисли майка ми, ако чете това? Пиша между редовете. Възможно е да не мога да пиша повече след това. Главата ми е объркана – физически най-вече. Ще изпия всичко в чашата на екс. Дано разчета какво съм писал.

———-

Изпих го. Няма да пия повече. Много съп пиян. Не съм „Мата Хари“ обаче ще спя. утре ще обмислям. Трябва да спра музиката. Дано не повърна. Лека нощ. ХА-ХА-ХА. Написах го с тирета. ХА-ХА-ХА. Това е малко психологически, не от алкохола май. Лицемерно. Ама може ли пиян човек да е лицемерен?

———-

Утре ще мисля ИСТИНСКИ!

Лека нощ!

Дано НЕ ПОВЪРНА!!!

———-

ХВАНА МЕ ЯКО! ЗАЛИТАМ! АМА НЕ СЪМ ЛОМ ПИЯН!

———

Часът е 23 и 30. Вече заспивах, но се сетих, че  не съм заключил. Заключих. 

Супер. Сега ще заспя спокойно. Като че ли 15 минути затворени очи и лежане ме ободриха и изтрезвиха. Ама не съвсем. Лека, майна :). Пункт. Конец.“

Не повърнах.