Преди малко изпитах Погнуса. Не Сартровата, а чисто физическа. Отвращение от докосването, от мисълта, че по ръката ти полепват мазнотии и нечистотии, попаднали върху металната дръжка кой знае от къде, кой знае от кого..

Или иначе казано – пътувах с рейс номер „6″. За тези, които не знаят – въпросният рейс е основното транспортно средство на живущите в пловдивския квартал „Изгрев“. А пловдивският „Изгрев“ въобще не съответства по реномираност на софийския си еквивалент. О, не! Нашият „квартал на въздигащия се Анар“ е освен мрачно и зловонно място – и граничен пункт. Между България и Столипиново. Между Африка и Европа.

„Шестицата“ е частна линия, а това значи, че е редовна. Именно за това е най-ползваният рейс от нас – изгревчани и от тях – столипиновци.

Няма да коментирам отсъствието на хигиена у „братята“, а присъствието на нехигиена. Те са мръсни, смърдят, погнусяват те, карат те да им мислиш злото – само защото са въплъщение на нечистотията. Но Погнусата не идва само от кирта и вонята – те се преодоляват. Погнусата е резултат от синтеза не две неща: физическата отвратителност на света около теб и осъзнаването на плачевния факт, че те са всъщност хора.

Стоях към средата на рейса, но по-скоро в предната част. Бях се хванал за желязото. При първия допир усетих, че не се докосвам точно до метал, а до тънък, мазен слой нечистотия. Хващайки се по-здраво усетих как силата на захвата ми пробива ципичката на слоя и с цялата си гнусност съдържанието полепва по дланта ми.

Въздухът тежеше, беше спарено топъл, лепеше се по дробовете ми и сякаш оставяше по органите ми малки количества от себе си. Не миришеше на нищо и същевременно вонеше на всичко. Сякаш беше наситен с разложение. Може би съм прав. Отлющената им кожа, вместо да бъде отмита, остава върху тях. С течение на времето започва да се разлага, да загнива. Ето защо в затворени пространства, каквото беше и рейсът, разложението започва да се наслагва във въздуха. Може би с дробовете си съм поглъщал частички от отлющената им кожа, частички от тях!

Познавах кондуктора. По-малък е от мен с две или три години. Казваха му Чорапа, не си спомням защо. Етническата му принадлежност е трудна за определяне – мургав е, винаги мръсен и погнусяващ, но говори български като свой майчин език. Което не значи, че го говори правилно. А на всичкото отгоре пръска слюнка докато приказва.

Преди беше отвратителен и го демонстрираше – не се срамуваше от мръсността на съществото си, гордееше се с кварталната си същност.. като стана дума за квартали – беше от типа хора, които сякаш са свързани с пъпна връв към квартала си. Изгниват в него, пропиват се, дрогират се, чукат се, крадат, но винаги в квартала. Местната йерархия е нещо свещено за тях и издигането по нея значи много. Нимоверно много. Плиткоумността им не може да понесе съществуването на свят извън квартала. Затова те не съществуват там. Кварталът е техният свят.

Днес беше отвратителен, но не го демонстрираше. Беше, противно на природата му, любезен с хората в рейса. Търсеше одобрението им, някаква усмивка от тях. Искаше му се да завърже разговор, в който задължително да разкаже за работата си. Беше горд с това, че работи, че полага усилия да се измъкне от тинята на ежедневието си. От капана на квартала. Глупак! Кога ли ще осъзнае, че никога няма да успее да надделее гнусността на съществото си. Той е обречен да носи в себе си Погнуса.

Когато си купих билетче не казах нищо. Мълчах през цялото време – докато поеме стотинките в дланта си, на която се открояваха запълнените с кирляк „линии на живота“, докато откъсне билетчето и остави малка потна следа върху му, докато ми го подаде и огромните му, черно-кафяви ноктища се откроят и не накарат нещо в стомаха ми да забучи, да възбунтува срещу всичката тази ужасност. Добре че мълчах. Ако бях проговорил рискувах да получа две неща. Първо: отговор. Второ: порция слюнка.

Радвам се, че ще живея в Дружба. До там не ходи „шестицата“.

Утре заминавам за София.  Сбогом Пловдив, сбогом домашно готвено. Ще ми липсвате!

Мислех да съм на общежитие. Казвах си: „Абе ще има малко хлебарки – ще ги избием, а с плъховете ще сме на „ти“, какво толкова?“ Е, да, ама не! Ще си търся квартира. Но нека разкажа..

Пристигам аз онзи ден в София – ще се записвам за общежитието. Блок 42Б. Видяхме се с Явор пред ректората, ядохме, говорихме глупости.  Към 13 часа тръгнахме за Студград. Добре че дойде с мен момчето, без него щях да се запиша..

 Намерихме го блока, макар и малко трудно. Отвън изглеждаше добре, обещаващо. Влязохме. Качихме се на втория етаж – намерих си и стаята. „А, супер, има желязна врата! А сигурността е нещо важно в Студград, нали?“ Почуквам. Отваря ми момче 26-27 годишно, небрежно брадясало, започнало да оплешивява. От ФМИ. С отварянето на врата бях облъхнат от две миризми, първата я идентифицирах на момента – на спарено тяло, а втората ми се стори много позната, но не я определих веднага. Ако се бях замислил върху естеството й, убеден съм щях да разбера каква е, но в този момент трябваше бързо да мисля как да се представя пред бъдещия си съквартирант. Влизаме вътре. Обхождам с поглед стаята. Първото, което забелязвам са гащите и потниците нахвърляни навсякъде да съхнат. В следващия момент осъзнавам размера на стаята. Нещо от рода на 3×3 метра. Опитвам се да видя пода – не мога! Ами как ще да мога? В това малко помощение има: 3 легла, маса, бюро с комютър, стол, шкаф и 3 момчета 80+ килограма. И аз се надявам да видя пода.. ама че глупак! Мизерията – как да е, но липсата на лично пространство, на буквално място за дишане.. за това не бях готов. Поисках да видя банята и без да дочакам отговор се запътих натам, но момчето с бърза крачка ми препречи пътя и каза:

- Ама той другият съквартирант сега е вътре.

Ами да! Поне установих каква е втората миризма. Излязохме. 

След кратък размисъл стигнахме и двамата с Явката до единодушния извод – на квартира или на улицата. Но в общежитието – не!

Та тъй, сега съм квартиротърсач. Утре заминавам за София и започвам да диря. Дано намеря. Пък ако не – на улицата. Пак ще е по-добре :Р

Звуча като лигав ревльо, нали? Така да е. Живейте си вие в общежитията.

По скоро обичам да пътувам с влак. 

Установих го онзи ден, прибирайки се от София. Студеното време определено ми помогна да се затвърди това ми мнение. Но като казвам студено нямам предвид онова леденото време, което ти смразява мозъка, а онова приятното, леко поналютващото, когато усещаш студа на талази, претръпваш за момент, цялото ти тяло се разтриса, но в следващия ти става хубаво, някак си топло и дори – мило.

Във влака парното не беше включено и това ме накара да претръпна поне десетина пъти. Разкош направо! Ами когато си притиснеш ръцете в пазвата? И после ги извадиш, студът ги облъхне с дъха си и ти бързаш да ги прибереш, сякаш притеснен да не се счупят. Прекрасно!

Цялата тази хладност на деня, дъждът през нощта, закъснението на влака.. всичко говореше за някаква смърт. И ако тогава не го осъзнавах (повярвайте никога не бих го осъзнал) сега го усещам с някаква пророческа яснота. Естествено – нямаше от къде да знам, нямаше как й да предположа – просто няма логика. От къде да знам аз, че някой си беден човечец е получил инфаркт и за това е закъснял влакът? И за това валя снощи. Нали? Или пък е валяло заради нечия друга смърт?

Каза ми го спътникът ми. Качи се на Септември. Странна гара е тази – малка, никаква, а всички влакове спират там. Обичат я. Но логиката ми казва, че просто е разпределителна.. Та качи се човечецът и още с качването си се сдуши с кондуктора – познати някакви бяха. От техния разговор дочух, че имало някаква сериозна причина за закъснението, но повече не разбрах, потънал в сложнотиите на Сартр. Избра си чилякът моето купе. Отваря вратата, влиза, аз повдигам глава, поглеждам го, но не казвам нищо. Качва си той чантата на поставката, поглежда ме и с бодър глас казва:

-Здравейте, младеж!

Колко много можеш да разбереш от толкова малко! Не по-млад от 55, не по-възрастен от 65. По маниери, по вид – джентълмен, ама от българските. А че беше в свои води – това се виждаше веднага, с кондуктора на „ти“, а в купето първи поздравй. И то с бодър и силен глас, личеше си, че не се е замислял над репликата. А от репликата колко можем да научим? Много! Използва учтива форма, а аз съм на 18 – малцина на неговата възраст имат това благоразумие. Иска да ми каже: „Не те познавам, кой знае колко и какъв ще си? Затуй на Вие!“. Но пък после – „младеж“. Което ще рече: „Ама не забравяй годините, аз съм живял 4 пъти повече от теб!“. И е прав. Мъдър човек, от сега знам.

Запитах го:

- Поради каква причина е било закъснението?

А той ми отговаря:

- Някакъв умрял в другия вагон.

Ех, човече, нима си надживял смъртта, че това събитие ти се струва толкова „някакво“? Или зад пренебрежението скриваш страховете си? Не знам, не знам..

Каква е поуката ли? Ба ли мааму. Само знам, че си написах първата публикация в блога. Че и домейн имам. Гъзар, нали?