Веселин Божков

Склонен съм да вярвам, че усещането за утробност ме дари със способността да класифицирам днешната младеж. Ама само тая част от младежта, лишена от възможността да уринира права (макар че съществува известна дискусия – лишена ли е или не).
Никой уважаващ себе си цървул няма да се съгласи с класификацията. Но и никой цървул не би се посвенил да напъха израстъка на т. нар. си ‘мъжество’ във вдлъбнатината на която и да е, лишена от очевидни недъзи, имаща два крака и две ръце, вагинопритежателка*. Но пък за да бъда коректен трябва изрично да упомена, че алкохолът и мен превръща нерядко в цървул.
Важно е да отбележа също така, че с настоящия пост рискувам да нанеса труднопоправима травма в отношенията си с немалка част от женското ми обкръжение. Но аз съм изключителен оптимист и вярвам, че индивидите от женското ми обкръжение, след като се идентифицират (а те неминуемо ще опитат да го направят) с една от категориите, които ще опиша по-долу, няма да се почувстват унизени, а ще сметнат истината за женствеността си просто за поредната ми простотия. И в крайна сметка ще ми простят. А аз все някой ден ще се напия. В тяхно присъствие.

По-горе употребих думата ‘младеж’. Тя обаче е точна само в един определен смисъл, а именно, че класификацията важи в най-пълна степен за девойки (каквито отдавна не са) на възраст между 17-18 и 26-27 години, че чак до 30-35 в отделни случаи (въх, пък и аз, девойки на трийсет, lol). Това е възрастта, в която едно момиче има способността да прескача на различни равнища в йерархията. След тази възраст, която настъпва при всекиго различно (нещо като менопауза) момичетата се превръщат в жени. И поради младостта ми и липсата на опит с ‘жени’ не мога да се ангажирам с адекватно мнение, камо ли класификация. Единственото, което важи в пълна сила и за тях е, че и те утробират.

Последното пояснение преди самата класификация е, че групите в нея са сформирани на базата на конкретен сбор от точки. Ще постна тук оценъчната карта:
1. Вътрешна характеристика:
– интелигентност
– поведение
– характер
– класа
– чар
2. Външна характеристика:
– естествена красота
– усещане за чистоплътност
– поддържане
Естествено всяка една подкатегория в оценъчната карта се дели на няколко подподкатегории. Напр. ‘Поддържане’ включва в себе си оценки по поддържане на фигурата, на лицето (което от своя страна се дели на съставните си части (lol) очи, вежди, уста и т.н.), на косата, на кожата и т.н. Но хайде да започвам вече, че предговорът ще излезе много по-голям от съществената част.

1. Слуз: Според тълковния речник слузта е: лигаво полутечно вещество по кожата на някои животни или растения; лигавина, слиз. Това са най-гнусните момичета. Гнусни във всяко едно отношение. Дори да имат някакви известни достойнства, гнусността на съществото им не им позволява да ги разкрият по какъвто и да било начин. Те са глупави, но самонадеяни, държат се надменно, но са жалки, цапотят се със стотици килограми грим, джвакат дъвки с широко отворени усти, препечени са от солариумите като изсъхнали фекалии на слънце. Те никога не биха осъзнали, че са слуз. Извращения. Погнуси. Мразя ги, повръщам от тях.
Но понякога е доста приятно, когато с намек или два накараш подсъзнанието им да осъзнае отвратителността на съществуването си.
Никога не ги обиждайте в прав текст. Това няма да помогне. Само ще ги направи по-слизести.

2. Джапанки Защо джапанки? Защото в джапанката си пъхаш крака, защото джапанката я носят много и различни хора, обува се бързо, сваля се още по-бързо. Докато вървиш с джапанки много лесно едната от тях може да се изхлузи. Краката ти се потят, но на теб не ти пука за джапанката, а за крака ти. С джапанките ходиш по влажните места – в кенефа, в банята. Като отидеш с джапанки на плажа ги оставяш отстрани. Те не ти трябват, докато се печеш или си във водата – трябват ти само, когато пристигаш и си тръгваш. Джапанките обикновено се изхвърлят веднага след края на лятото. Джапанките не значат нищо.
Лошото в цялата работа е, че без джапанки не можеш да вървиш по пълните с боклук и стъклария улици на крайбрежното градче. Както е и гадно да влезеш в кенефа без тях.

3. Вагинопреносители За мое най-голямо удовлетворение основният елемент, съставящ обкръжението ми от непенисови създания са именно такъв тип момичета. Нека името, което, признавам, звучи малко смущаващо, не ви подлъгва. Вагинопреносителите са наистина стойностни момичета. А колкото до името – то се обуславя от факта, че в една или няколко графи не получават критичния минимум за достигане на върховната степен в йерархията. А дори да го покриват този критичен минимум им липсва нещо, за което ще стане дума по-нататък. И в крайна сметка водещо при тях, въпреки достойнствата им, винаги е.. вагината им. Все пак вагинопреносителите са доста голяма група, която от своя страна има своя вътрешна йерархия:
– вагинопреносител с елементи на джапанкуване (ВЕД) – в поведението на този подвид се забелязват известни притеснителни факти, които по-скоро биха прилягали на една джапанка. ВЕД например може да се предлага на много хора. Или пък да не ти пука за нея до такава степен, че да си напъхаш краката, ама след като измиеш. Само в истинска джапанка крака се пъхат докато са мръсни.
- вагинопреносител среден клас (ВСК) – ‘златната среда’, дет викат някои. На пръв поглед може всичко да им е прекрасно – умни са, красиви, поддържат се. Ама все пак има едно доста остро усещане за скучновата завършеност. ВСК не могат да те докарат до състояние, в което да хленчиш, да си малък и нищожен, а в същото време малки ядрени взривове да разкъсват мисълта ти. Напротив – те са предсказуеми (не като поведение, а като усещане). Можеш да им сложиш рамка. Дори рамката да е много голяма. Дори да направят на пръв поглед най-неочакваното нещо на света – то пак ще влезе в рамката. Мисля си обаче, че ВСК са идеалните за съпружески отношения. За обич демек, не за любов. Тях човек ги уважава, вярва им. Излъчват сигурност и стабилност.
– вагинопреносител с елементи на прелестност (ВЕП) – Много опасен тип момичета. Изключително красиви, много чаровни, модни, поддържащи се. Страшно интелигентни и знаещи какво искат – а те искат всичко. Много са непредсказуеми. За секунди могат да ти завъртят главата, а ти, глупакът, да почнеш да късаш парченца от тялото си, да вадиш орган след орган и да им го поднасяш с най-благоверната и искрена усмивка на света. И накрая, като ти останат само жили и кости, те ти се усмихват, показват ти наредените в буркани на бюрото им твои органи и започват един по един да ги хвърлят през прозореца. А ти само стоиш, осъзнаваш какво става с цялата тежест на момента и се примиряваш със съдбата си. На теб ти стига, че има още няколко минутки, докато бюрото се изпразни. И в тия минутки ти ще продължиш да я гледаш – нея, проклетия, гаден вагинопреносител с елементи на прелестност.

4. Изящество Много трудно намерих дума, която да приляга на тези вълшебни създания. Допитах се до тълковен и синонимен речник и единственото, което в някаква много малка степен може да опише благоговението ми – това е ‘изящество’.
Изрично е да споменавам, че този вид (чувствам, че е недостойно да ги нарека момичета, защото ще ги принизя до някакъв скверен общ корен с другите категории) покрива критичния минимум във всяка графа. Но това не е достатъчно. Ако бяха просто обект на някаква скала, дори изпълнили я на максимум – те щяха да са в най-добрите случаи ВЕП или ВСК. Не, да имаш 6-ци по всичко далеч не значи, че си най-умният.
За да е част една девойка (не че са девойки, ама на тях им е простено) от съсловието на изяществото тя трябва да притежава своя собствена магия.
В изящните момичета човек не се влюбва. Човек се чувства недостоен, знае, че мястото му не е на Олмп, че единственото което може да направи е да се любува на приказността им.
И аз се чувствам наистина щастлив човек, поради факта, че имам честта да познавам цели три такива.
А за да ви стане малко по-ясно, драги читателю, ще ви опиша магията на всяка една от тези трите. По разбираеми прични ще ги кръстя X, Y и Z.

X: Хикс е първата, в която открих, че живее изяществото. Ако не бях срещнал великолепието й, убеден съм, че смисълът на всички вас – простосмъртните, обикновените – нямаше да се свежда до това да сте тела, прикрепени към половите си органи.
Самата Хикс е хладна по някакъв си неин, неповторим начин. Но хладината й е галещо приятна. Като привечерния хлад на жежък летен ден. Като едва доловим повей на вятъра, наситен с диви, непознати, убийствено примамливи ухания. И колкото и да се мъчиш – никога няма да разбереш от този или от някой друг свят са тези ухания.
Хикс е сдържана, но в разумни граници. Въобще има нещо много целомъдрено в нея, което те кара – щеш не щеш да се съгласяваш и вслушваш.

Y: Игрег е голяма противоположност на хикс. Игрек е като точно премерената жега на плажа. Нито прекалено силно, че да те заболи главата, нито прекалено слабо, че да те остави да заспиш. Присъствието на Игрек е много силно, където и да е. Тя е кокетка, но в разумни граници. Точно толкова – колкото да усетиш вълшебството й.

Z: Със Зет никога не съм бил толкова близък колкото с Хикс и Игрег. Нея познавам най-малко и общо взето е странно защо въобще благоговея пред нея. Може би точно, защото по никакъв начин не успях да я направя близка? Зет е някакво въплъщение на чистотата. Като капка изворна вода от някакво непокътнато от човешки ръце място. И точно като вода, колкото и усилия да правиш – не можеш да я задържиш в шепите си.

И така, сега е време да ви предложа ултимативния ‘бууст пак’ на нашата фирма: ‘Цял ден припичане под жаркостта на Игрек, утоляване на лудата жажда съз Зет и накрая спокойна вечер в беседката под хладината на Хикс.’

П.П. Що глупост изписах, бах му майката. И утре как ше ги погледна тия трите дето ги направих да изглеждат богоравни? lol

——————————
*Заб: да не се бъркат вагинопритежателка и вагинопреносителка. Всички момичета са вагинопритежаващи, но само част от тях са вагинопреносителки, т.е. такива, на които земната им мисия се свежда до пренасяне на вагината тук, там, че накрая и в родилния дом. По няколко пъти на живот.

На няколко пъти си мисля, че всякакви политически анализи, особено от профан като мен, са изключително безсмислени, защото всичко извън определението „цирк“ излиза от рамките на адекватното и може да стане дори обект на присмех. Ето защо никакви анализи няма да правя, да си таковат таковата всички. Ще ви разкажа обаче как ме изментиха по ******ийски! Всъщност истината е, че аз сам се изментих, на всичкото отгоре изментих и други трима души.

Да, става дума за евроизборите вчера. Бях решил да гласувам с презумпцията, че гласувам не за някого, а против някого. Против Доган. Като гласуването ми против ДПС не включваше по никакъв начин вот за НДСВ.

Да, ама..

До мен, както и до много млади хора, достигна информацията, че Меглена Кунева, лидер на листата на НДСВ, няма да успее да влезе в европарламента. След известен размисъл реших, че тя е едно от лицата на българската политическа сцена, на които се доверявам, уважавам и харесвам. Тя е може би единственият български политик, който получи европейско признание. Въобще – публичният образ на Кунева беше почти безупречен за мен. Освен това тя е участник в миналогодишния „Медиен панаир“, организиран от факултета ми, като отзивите за нея бяха предимно положителни. „Слънчев човек“, „интелигентен“, „На всеки въпрос ще отговори, ще даде съвет“ бла – бла… 

В крайна сметка приех кандидатурата й присърце, та дори направих грешата да убедя още трима души да гласуват за нея. 

Първото разочарование дойде, когато разбрах, че от 1-2% подкрепа за НДСВ, недостатъчна за Кунева да бъде избрана, процентите скочиха до 8%. Не заради партията, а заради самата личност Кунева. Т.е. по всяка вероятност вторият от листата Антония Първанова също ще стяга куфарите за Брюксел – облажила се от популярността на Кунева. И тук говорим за някакви си 300-400 гласа разлика с кандидата на Синята коалиция. Толкова мизерна бройка гласове, че моят и този на тримата вербувани от мен гласа са от изключително значение. Аз гласувах за Кунева, не за Първанова. 

Като стана дума – ще направя кратко отклонение за да ви разкажа една история. Получавам във facebook.com „friend suggestion“ от една моя колежка да добавя сред приятелите си профилът на лицето Първанова. От разсеяност и навик видях думата „suggestion“ като „request“. Озадачен защо Първанова (или някой неин ПР) ми е отправил покана за „приятелство“ написах на бързо лично съобщение с желание да се изяснят мотивите за тази постъпка. Беше ми отговорен със „Защото желая да комуникирам с млади хора.“, което ще рече: „Щото искам да се поласкаеш, че съм те аднала в някакъв тъп сайт за „френдче“, да се изкефиш и да пуснеш бюлетинка за мен.“ А тя дори не ме беше аднала, дори човекът, който ми отговори не си направи труда да го провери. Заети хора, разбирам ги. Отврати ме лицето Първанова с това. И в крайна сметка се оказа, че й помагам да се докопа до място в Брюксел. Толкова за това първо разочарование. Сега за второто – най-важното.

Аз, глупакът прост, нито веднъж не си зададох въпроса – защо му е на действащ еврокомисар да става евродепутат? Може би съм решил, че както ще се сформира нов парламент, така ще бъдат избрани и нови комисари? И дори не си направих труда да проверя тази информация. А по очевидни причини не беше публично тръбено (така както беше тръбено за 10 млн. други простотии), че нови комисари няма да има. Демек Кунева трябва да збира между депутатстване и комисарстване. Ми то е ясно каво ще избере! Сега гледах откъс от някаква конференция – същата разправяше как хората я спирали по улиците и й казвали да остане комисар, да продължи да „защитава“ интересите на България (дали България = НДСВ за нея?) и разни подобни глупости, за които, разбира се, не беше говорено преди изборите. Ама сам съм си виновен.

И к’во излиза? 5-6% от гласувалите на изборите или 150 хил. души гласуваха не за НДСВ, а за Меглена Кунева. И тя излъга тези 150 хил. души. Подигра се с тях. 

Ще й пиша писмо, дано го прочете. Почти съм убеден, че тя си дава сметка какво е направила, но искам да го види черно на бяло. И да знае, че за мен тя вече не е никой. Обикновена лъжкиня.

А можеше да се държи достойно. Интересите на партията са над нейните интереси явно. Благодаря ви, г-жо Кунева. Желая ви приятен апетит.

Правя си чай. Малко съм болен.

Чаят е прекрасно нещо – мога да го пия с литри. Стига да не ме мързи да си направя. 

Също както сега пакетчето изпуска цвят и аромат в горещата вода, превръща я от проста, никаква вода в чай – също така – бавно, на тласъци в мен узря една мисъл. От няколко дни тя малко по малко се оформя, избистря. И сега мога да я изведа. Благодаря на Елица, на рейса, на влака и на Калина. Благодаря на повечето си колежки. 

Осъзнах на какво миришат по-голямата част от жените. Не говоря за момиченцата, говоря за узрелите, плодовити, менструиращи женоря. Те вонят на утроба. Отвращава ме.

Телесата на жената крещят, гърчат се, искат  бременност. От тресящите се, пълни с мазни топчета бедра, през висящите, мастни натрупвания – гърдите, до порестата, сякаш нацъфкана с безброй малки кратерчета шия. Всичката тази жизнена маса врещи с всички сили: „Осемени ме!“

Засега вонята на Утроба ме спохожда само за няколко мига – по няколко пъти на ден. Днес например, когато станах свидетел на една „изложба“ от мазнина, обвита в кожа, ми се струваше, че ще повърна при всяка мисъл за допир между моето тяло и което и да е друго утробиращо такова. 

Ще ги наричам мигове на утробност.

Не знам къде е причината – в конкретна ситуация, която събужда у мен някакво сетиво, с което да виждам всичката утробност? Или в нещо друго? Дори изсъхналите бабички могат да вонят на утробност! Веднъж отпушено – сетивото възприема всичко женско по този начин. За моя радост – за кратко. Само за секунда. После светът става нормален. Жените пак стават красиви, сластни, прекрасни, желани. Дори не мога да си представя, че преди малко съм се гнусувал от това прелестно същество, стоящо само на два метра от мен, изящно облегнало стройната си снага на стената на Университета. Примерно.

Какво ли ще стане, ако усещам света утробно във всеки един момент? Ще повърна белия си дроб.

Преди малко изпитах Погнуса. Не Сартровата, а чисто физическа. Отвращение от докосването, от мисълта, че по ръката ти полепват мазнотии и нечистотии, попаднали върху металната дръжка кой знае от къде, кой знае от кого..

Или иначе казано – пътувах с рейс номер „6″. За тези, които не знаят – въпросният рейс е основното транспортно средство на живущите в пловдивския квартал „Изгрев“. А пловдивският „Изгрев“ въобще не съответства по реномираност на софийския си еквивалент. О, не! Нашият „квартал на въздигащия се Анар“ е освен мрачно и зловонно място – и граничен пункт. Между България и Столипиново. Между Африка и Европа.

„Шестицата“ е частна линия, а това значи, че е редовна. Именно за това е най-ползваният рейс от нас – изгревчани и от тях – столипиновци.

Няма да коментирам отсъствието на хигиена у „братята“, а присъствието на нехигиена. Те са мръсни, смърдят, погнусяват те, карат те да им мислиш злото – само защото са въплъщение на нечистотията. Но Погнусата не идва само от кирта и вонята – те се преодоляват. Погнусата е резултат от синтеза не две неща: физическата отвратителност на света около теб и осъзнаването на плачевния факт, че те са всъщност хора.

Стоях към средата на рейса, но по-скоро в предната част. Бях се хванал за желязото. При първия допир усетих, че не се докосвам точно до метал, а до тънък, мазен слой нечистотия. Хващайки се по-здраво усетих как силата на захвата ми пробива ципичката на слоя и с цялата си гнусност съдържанието полепва по дланта ми.

Въздухът тежеше, беше спарено топъл, лепеше се по дробовете ми и сякаш оставяше по органите ми малки количества от себе си. Не миришеше на нищо и същевременно вонеше на всичко. Сякаш беше наситен с разложение. Може би съм прав. Отлющената им кожа, вместо да бъде отмита, остава върху тях. С течение на времето започва да се разлага, да загнива. Ето защо в затворени пространства, каквото беше и рейсът, разложението започва да се наслагва във въздуха. Може би с дробовете си съм поглъщал частички от отлющената им кожа, частички от тях!

Познавах кондуктора. По-малък е от мен с две или три години. Казваха му Чорапа, не си спомням защо. Етническата му принадлежност е трудна за определяне – мургав е, винаги мръсен и погнусяващ, но говори български като свой майчин език. Което не значи, че го говори правилно. А на всичкото отгоре пръска слюнка докато приказва.

Преди беше отвратителен и го демонстрираше – не се срамуваше от мръсността на съществото си, гордееше се с кварталната си същност.. като стана дума за квартали – беше от типа хора, които сякаш са свързани с пъпна връв към квартала си. Изгниват в него, пропиват се, дрогират се, чукат се, крадат, но винаги в квартала. Местната йерархия е нещо свещено за тях и издигането по нея значи много. Нимоверно много. Плиткоумността им не може да понесе съществуването на свят извън квартала. Затова те не съществуват там. Кварталът е техният свят.

Днес беше отвратителен, но не го демонстрираше. Беше, противно на природата му, любезен с хората в рейса. Търсеше одобрението им, някаква усмивка от тях. Искаше му се да завърже разговор, в който задължително да разкаже за работата си. Беше горд с това, че работи, че полага усилия да се измъкне от тинята на ежедневието си. От капана на квартала. Глупак! Кога ли ще осъзнае, че никога няма да успее да надделее гнусността на съществото си. Той е обречен да носи в себе си Погнуса.

Когато си купих билетче не казах нищо. Мълчах през цялото време – докато поеме стотинките в дланта си, на която се открояваха запълнените с кирляк „линии на живота“, докато откъсне билетчето и остави малка потна следа върху му, докато ми го подаде и огромните му, черно-кафяви ноктища се откроят и не накарат нещо в стомаха ми да забучи, да възбунтува срещу всичката тази ужасност. Добре че мълчах. Ако бях проговорил рискувах да получа две неща. Първо: отговор. Второ: порция слюнка.

Радвам се, че ще живея в Дружба. До там не ходи „шестицата“.

По скоро обичам да пътувам с влак. 

Установих го онзи ден, прибирайки се от София. Студеното време определено ми помогна да се затвърди това ми мнение. Но като казвам студено нямам предвид онова леденото време, което ти смразява мозъка, а онова приятното, леко поналютващото, когато усещаш студа на талази, претръпваш за момент, цялото ти тяло се разтриса, но в следващия ти става хубаво, някак си топло и дори – мило.

Във влака парното не беше включено и това ме накара да претръпна поне десетина пъти. Разкош направо! Ами когато си притиснеш ръцете в пазвата? И после ги извадиш, студът ги облъхне с дъха си и ти бързаш да ги прибереш, сякаш притеснен да не се счупят. Прекрасно!

Цялата тази хладност на деня, дъждът през нощта, закъснението на влака.. всичко говореше за някаква смърт. И ако тогава не го осъзнавах (повярвайте никога не бих го осъзнал) сега го усещам с някаква пророческа яснота. Естествено – нямаше от къде да знам, нямаше как й да предположа – просто няма логика. От къде да знам аз, че някой си беден човечец е получил инфаркт и за това е закъснял влакът? И за това валя снощи. Нали? Или пък е валяло заради нечия друга смърт?

Каза ми го спътникът ми. Качи се на Септември. Странна гара е тази – малка, никаква, а всички влакове спират там. Обичат я. Но логиката ми казва, че просто е разпределителна.. Та качи се човечецът и още с качването си се сдуши с кондуктора – познати някакви бяха. От техния разговор дочух, че имало някаква сериозна причина за закъснението, но повече не разбрах, потънал в сложнотиите на Сартр. Избра си чилякът моето купе. Отваря вратата, влиза, аз повдигам глава, поглеждам го, но не казвам нищо. Качва си той чантата на поставката, поглежда ме и с бодър глас казва:

-Здравейте, младеж!

Колко много можеш да разбереш от толкова малко! Не по-млад от 55, не по-възрастен от 65. По маниери, по вид – джентълмен, ама от българските. А че беше в свои води – това се виждаше веднага, с кондуктора на „ти“, а в купето първи поздравй. И то с бодър и силен глас, личеше си, че не се е замислял над репликата. А от репликата колко можем да научим? Много! Използва учтива форма, а аз съм на 18 – малцина на неговата възраст имат това благоразумие. Иска да ми каже: „Не те познавам, кой знае колко и какъв ще си? Затуй на Вие!“. Но пък после – „младеж“. Което ще рече: „Ама не забравяй годините, аз съм живял 4 пъти повече от теб!“. И е прав. Мъдър човек, от сега знам.

Запитах го:

- Поради каква причина е било закъснението?

А той ми отговаря:

- Някакъв умрял в другия вагон.

Ех, човече, нима си надживял смъртта, че това събитие ти се струва толкова „някакво“? Или зад пренебрежението скриваш страховете си? Не знам, не знам..

Каква е поуката ли? Ба ли мааму. Само знам, че си написах първата публикация в блога. Че и домейн имам. Гъзар, нали?