Пише ми онзи ден братовчедката: „Звънни ми. ASAP“

Звъня й.

- Ало, к’во става ‘е, майна? – учтиво започвам разговора.

- Моля те, ако можеш, да помогнеш. Две мои приятелки, словачки, са дошли в България по „Еразъм“, но от университета са ги настанили в ужасно място и сега няма къде да живеят, чудят се дали да се приберат обратно в Словакия. Сега им търсим квартира. А, и ако искаш, можем да се видим, аз съм сега с тях в София.

- Добре – казвам аз – няма проблем, ще помогна с каквото мога, идвам веднага.

Затворих й и си сипах една пилешка супа (много вкусна я сготвих!). После догледах мача по де юре футбол, де факто водна топка между Локо София и едноименното отборче от де юре Пловдив, де факто Кюстендил. Накрая, след около час, се запътих към уговореното за среща място – хепиту до „Св. Неделя“.

Виждам ги седнали на една масичка в самия край на заведението. Изфъфлям едно „Здрасти“ към братовчедката, което минава и за пред цялата маса, и се залавям да огледам чужденките.

Русички (много са ми любими русичките), младички, с изплашени, агнешки погледи: гледат се и плещят нещо на словашки.

- К’во ста’а? – питам ги на английски, прекъсвайки едната по средата на изречението.

- Нот гуд, нот гуд – отговарят ми в един глас и едната допълва – юнивърсити, ауър флат вери бад, биг мизъри.

Тук се вклюва братовчедката, която говори словашки. Или поне разбираема за тях смес от български, словашки и английски.

- Дошли са по „Еразъм“ за четири месеца в УНСС. От университета им казали, че има къде да живеят, но днес, като бяхме там, видяхме каква нечовешка мизерия е. Те са много разочаровани, искат да се прибират обратно в Словакия.

След това ми показват снимки на мястото. В момента разполагам само с една, открадната от Facebook, но, като получа и останалите, ще ги добавя.

Мястото, в което са им предложили да живеят

Общо взето кочина. Много от нас са ходили в Студентски град и знаят какво е положението. Е, същото, ама по-голяма кочина.

До тук не е кой знае каква драмата, мисля си обаче аз. Подлъгали са ги, че има къде да живеят, спестили са им факта какво представлява мястото, но пък ще плащат много малко, което до известна степен прави ситуацията сравнително поносима.

- Колко пари им искат? – питам братовчедката.

- 300 лева месечно и 300 лева депозит – отговаря ми тя.

Ето в този момент ме досрамя и реших да им помогна. Позвъних на познати, поразпитах – нищо не излиза. Братовчедката обаче се свързала с една агенция за недвижими имоти и от там й обещали съдействие.

Изпратихме словачките до апартамента на някакви техни приятели италианци, при които бяха отседнали, докато си намерят квартира. По пътя успях да доогледам положението – „Много добре, много добре, как да не им помогне човек?“ си мислех, вървейки на два-три метра зад тях.

На следващия ден братовчедката трябваше да се прибира към родния град и ми повери приятелките си. Щях да ги водя на оглед в „Младост“ 4.

Хващаме едно такси, пристигаме, срещаме се там с брокерката. Тя като всички брокерки, много отракана, много приказва – пич. Казва ми:

- Абе, кажи им на тия мацки по никакъв начин да не казват, че са само за четири месеца.

Обяснявам им аз на английски, те клатят уж разбиращо глава, а аз доволен.

Десет минути по-късно в самия апартамент собственичката ги пита на английски: „За колко време ще останете?“. Аз изтръпвам, брокерката също. Уви, случва се точно това, което и очаквахме.

- Четири месеца – отговарят и за да е по-сигурно, че са ги разбрали посочват четири пръста.

Собственичката тогава им обясни, че няма как да се случат нещата за толкова кратко време, извини се и ни изпрати да си ходим. Накарахме им се по стълбите, ама след дъжд – качулка.

На входа обаче брокерката се обръща към мен:

- Я ги питай дали са готови за контраоферта. Да кажем с 50 евро повече от посочената цена, може да склони.

Обяснявам аз, разбрахме се някак си, те – съгласни. Брокерката звъни на собственичката, прави контраоферта и допълва, че има вероятност след тия четири месеца да останат. Лъжа, разбира се. Този път им обяснявам, че ако не се включат в лъжата – няма да ги харесвам повече.

Собственичката слиза обратно при нас. Ние с брокерката започваме да мажем безогледно. Виждаме как тя все повече и повече склонява. Накрая става ясно, че до другия ден на обяд ще се обади с финално решение, но е почти сигурно, че ще избере словачките.

Всички сме доволни и аз тръгвам да ги прибирам към центъра със 76. Един час по-късно пристигнахме и се разделяме по живо, по здраво. Аз доволен, усмихнат: добро дело съм сторил.

Днес са се обадили от агенцията, че апартаментът е техен, двете словачки обаче утре се прибират в родината.

Днес били в УНСС на лекции цял ден. Нито една не била английски, всичките на български. В което няма нищо лошо, освен това, че преди да дойдат в България са им казали, че лекциите им ще са на английски.

Аз сега се чудя къде е разковничето. Те ли са наивни патици, които не са проучили достатъчно къде отиват или УНСС са селски тарикати. И от двете по малко, но по-скоро второто.

Но поне научих, че на словашки „путка“ е хартийка, с която държиш горещи течности, за да не се опариш.

Всеки си има поне по една история с таксиметров шофьор. Аз се возя често с таксита, та си имам и доста истории – веднъж например, возейки се при една дама, ми се наложи да изживея една от най-сконфузните ситуации в живота си. Дамата беше около 40-годишна съсухрена женица, на която един от предните зъби липсваше и това малко й придаваше вид на вещица. Но беше бъбрива (бакшишите или мълчат надуто през цялото време или те заливат с житейските си неволи). Неловкото дойде, когато спряхме на един безкрайно дълъг светофар и докато чакахме спасителното зелено – тя ме погледна, усмихна се и с дясната си ръка започна да масажира скоростния лост, сякаш беше фалос. Все още не бях осъзнал напълно ситуацията, когато дамата си отвори устата и промълви:
- Снощи цяла нощ така правих – и се загледа любовно в движенията на китката си.
Въобще – интересна порода хора са това таксиметровите шофьори.
Вчера пък ми се случи още една интересна ситуация. През половината път с таксиджията дума не обелихме, та на него явно му дойде в повече и реши да разчупи леда, обяснявайки следното:
- Ей, да ти кажа, това баща ми много надарен човек беше. Веднъж с него бяхме заедно в банята и аз, като му видях змея и му викам: „Баща ми, страшно оръжие имаш, ей“. И той се засрами човека, от по-старото поколение беше.
Е, как да реагирам в тази ситуация ми кажете? Знаех си, че каквото и да му кажа от тук нататък – ще се отприщи кранчето на споделянията и докато пристигнем ще знам за него повече от колкото знам за самия себе си.
И да, вече знам къде и с коя му е било сефтето, защо се е развел и коя съседка е негова тайна, интимна половинка в момента.

Такси

Снимка: petel.bg

През последните няколко дни станахме свидетели на безпрецедентни събития. Страната беше (и все още в някаква степен е) на прага на голям вътрешен междуетнически конфликт. Как се стигна до тук?
Поводът за всичко това е ясен за всички – убийството на едно невинно момче. Причините за последвалото напрежение обаче се коренят далеч назад във времето. Те са комплексни, сбор от сложни социални процеси, протекли през последните двадесет години.
Нека проследим хронологически нещата.
Катуница е обикновено българско село, отстоящо на осем километра от град Пловдив. По ирония на съдбата обаче там се заселва циганинът Кирил Рашков. Същият е изключително богат, като богатството му е придобито при всички случаи по не особено законен път. Очевидно същият има здрави връзки с полиция и прокуратура, по всяка вероятност и с определени политически кръгове. Това го прави класическа местна мутра. Рашков обаче е с цигански произход. И това обстоятелство е изключително важно, защото и той, и семейството му парадират с това. Наричат българите от селото „гяури”, карат ги да козируват. А това е само малка част от тормоза, който катунчани са преживели.
И така – имаме една мутра циганин със семейството си, тормозещи по всякакъв начин местното българско население и то на етнически принцип. От своя страна местните не могат да се защитят по никакъв начин, защото дебелите връзки на Рашков му осигуряват полицейски чадър. С течение на времето чувството за безнаказаност у фамилията Рашкови расте. До 23 септември.
На 23 септември е убит 19-годишният Ангел Петров. Обстоятелствата около убийството са потресаващи, както става ясно от разказа на неговия роднина Веселин Христев. Има подадена жалба в полицията за смъртна заплаха срещу Кирил Рашков, полицията обаче нехае, още по-зле, първо се консултира с Рашков по повод жалбата, а в последствие се държи нагло пред жалбоподателя с думите: „Говориш ни вряли-некипяли и се опитваш да ни правиш на балъци.”
Със смъртта на момчето търпението на катунчани се изчерпва. Хората тръгват на линч. Пред къщите на Рашков обаче са спрени от жандармерия. У всички се създава (и с право) чувството за болезнена несправедливост. В крайна сметка излиза, че органите на реда защитават мутрите, а не обикновения човек. Пловдив е потресен от огромната неправда, разиграваща се едва на осем километра разстояние.
На 24 септември вечерта в Катуница пристигат множество хора от града, предимно футболни фенове, които се включват в протеста на катунчани. В гнева си (справедлив, при всички случаи, г-жо Бенатова!) тълпата опожарява три къщи, собственост на Рашкови. Медиите, отразяващи събитието, проявяват недалновидността да видят само един вандалски акт. Да, вандалски безспорно, но също толкова безспорно и справедлив. Само че думата ‘справедливост’ по някаква причина избягва от устите на всички журналисти, а ‘вандалски’ е повторена многократно. Това допълнително нажежава обстановката в цялата страна. И тук се намесва нещастното обстоятелство – Кирил Рашков е циганин. Интернет пламва от антиромски настроения.
Трябва обаче да направим ясно разграничение на събитията. Катуница и бунтовете в останалата част на страната са две различни неща, макар да преливат едно в друго! Катуница е справедливият гняв на хората срещу най-напред един самозабравил се мутраген, а след това срещу един самозабравил се циганин. Бунтовете в големите градове са изцяло бунт срещу циганията. За жалост бунт с елементи на расизъм.
В следващите дни по улиците на големите градове хиляди хора излязоха да излеят гнева си, уви, предимно по адрес на циганите. Нещата отидоха дори още по-далеч – в лудостта си тълпите нападнаха джамии и сложиха българските турци под един знаменател с циганите. От своя страна хората из ромските махали се въоръжиха с брадви и сопи за да се защитят от гнева на тълпите. Някак си на магия не се случи още едно убийство, от което ситуацията щеше да се взриви.
От дълги години се създава нетърпимост у българина към ромското население. И за това сме най-виновни ние, българите! Защото позволихме на всички властимащи до ден днешен включително да се отнасят изключително неадекватно с ромите. Циганите двадесет години след ‘89 продължават да са това, което винаги са били – неуки, нехигиенични, крадливи и т.н. Защото дълги години политиците не спряха да говорят колко етнически толерантен е българина, макар да виждаха, че това отдавна вече не е така (ако изобщо някога е било). Защото с годините се образува симбиоза между МВР и ромските лидери (визирам Столипиново). Защото ромските гласове струват евтино, а са много.
Да погледнем нещата реално – циганите живеят зле, бедни са, необразовани, примитивни дори. Факти! Но на циганите им се позволява да са такива! И такива ги искат и техните лидери, и нашите – компактна маса лесно манипулируеми, имащи право на глас хора. Циганите обаче не са виновни за това, което са! А пътят на толериране на малцинството за сметка на мнозинството очевидно не води до нищо хубаво. Приучава едните към паразитизъм, а озлобява другите.
Така се създава естествен конфликт, който с годините се изостря все повече и повече. Но за жалост конфликт на едно множество от хора с друго множество е винаги плод на битовизми. И разумът тук няма място.
Един етнически конфликт няма да доведе до нищо хубаво.
Но и нещата не могат да продължават да са такива, каквито са.
Отговорността е на властимащите. Народът започна да изразява недоволството си. И ако властимащите не подходят изключително сериозно към проблемите с циганите и произтичащата от това все по-силна нетолерантност на българина – следващата Катуница може да възпламени ново Косово.
За съжаление неадекватната реакция на цялата политическа класа у нас по повод случващото се в страната е признак за това, че едва ли нещата ще се променят. Дано да греша.

Редно ли е, според вас, читателю, четиринадесетгодишните момиченца да се гримират, да се обличат така, че окото на обикновения, редови учител, какъвто е и г-н Симеонов, да се изпълва с млада, тръпнеща, сякаш все още неоформена и все пак приела изящни форми, девическа плът. Редно ли е на бедния г-н Симеонов всекидневно да му се налага да изтласква от главата си онези скверни (както биха ги нарекли лелките, чиято плът е вече безнадеждно остаряла, а така биха ги нарекли и чичковците, които са принудени да давят животинската си страст в прегръдките на лелките) помисли, понеже, разбирате ли, така не е морално? Пък и в затвора се лежи. Ами ако някой ден, примерно, събрали са се на главата на Симеонов много грижи – заплатата се бави, жена му всяка вечер глупости му пили, майка му е болна, че на всичкото отгоре трябва да се плаща на комшийката да я почиства и облужва (да кажем, че е на легло горката), сина са го хванали да пуши джонга, комшията е взел на заем бормашината и сега я връща счупена. Ако приемем, че един ден на Симеонов всичко това му се струпа на главата, на него му идва до гуша от целия шибан свят със своите малоумни животосъхраняващи норми и закони, догми и правила – дали тогава в този черен и нещастен ден, ако дойде четиринадесетгодишната Луиза от 9-ти „Д“ пред него, погледне го с големите си черни, влажни, малко овчи, но все пак прекрасни оченца, отметне с надрасканата си с мастило ръчица нахален кичур от косите си и го запита с един такъв дълбоко наивен гласец, дошъл сякаш от дълбините на оформящата й се утроба: „Господине, другият път може ли да ме изпитате по желание?“ Симеонов не ще пожелае да удави умората от скучното си, шибано, човешко ежедневие в аромата на пеперудено-минзухарената й кожа? Не, той не би поискал да спи с нея, в никакъв случай! Не смейте дори да си го помислите, о извратени мой читателю, не бъдете твърде строг към Симеонов! Нейните гениталии не биха го заинтересували, та той е джентълмен! Само мириса на девствен плаж, на дълбоко скрита тайна, на пресен сняг, само мириса на съществото й го интересува. И ако тогава той, бедният учител, я погледне, бързо я притегли към себе си и докато почудата й все още е голяма и затова не реагира тя веднага, се леко наведе и вдъхне от вратлето й част от съществото й, глътка свежест, сила, воля, глътка вяра в красотата на живота. Ако го извърши той това, ще бъдете ли вие, господин читателю, твърде строг към него, бедния, прокълнат учител по история – Ставри Симеонов?
И Веси, ти девойко бургазлийска! Спомни си своите учители! И те душа са носили, и те плътта девическа (макар тук да можем много да поспорим) са вдъхвали!

След повече от половин година мързел – най-накрая обработих втората част от интервюто. Този път го направих цялото под формата на клипче – със субтитри. Ако искате да си припомните първата част от „Интервю с Отрепка„.

Заповядайте, „Отрепката и жените“:

Обичам БДЖ!
Не, сериозно, обичам БДЖ!
Едва ли има друго място на света, на което можеш да срещнеш толкова страхотни хора. Веднъж например един типичен ударник на аграрния труд извади изпод дисагите си една печена кокошка, лоцира я върху срещуположната седалка и започна да консумира. С ръце, разбира се, да не си помислихте нещо? И понеже, както всички знаем, по разните там печени меса има едни такива полепващи по ръцете, лъскави сокове, наречени мазнотия, същият реши да не бъде алчен и да черпи седалката с тях. Абе през цялото време си търкаше ръцете в тогава сравнително новите седалчици на пътническите мотриси. Чудя се само, не му ли мина през акъла, че стотици хора са оставили парченца от себе си по тая седалка? А той хапва, бърше, близва, хапва, бърше, близва.
Но това беше преди много време. Аграрът отдавна е изхвърлил кокошите мръвчици. Трансформирали се в плаваща маса те отдавна са достигнали морето и някоя рибка ги е изхрускала, мислейки си: „Ммм, кокоше!“
БДЖ обаче не се е променило.
На външен вид изглеждаха образовани старци. Прилично облечени – господинът с костюм, дамата със строг панталон и сако. Говореха крайно любезно, следвайки цялата етикеция на времето, в което са възпитани. И понеже аз много харесвам възпитани, прилично облечени стари хора – веднага почувствах дълбоко уважение и преклонение пред мъдростта и благоприличието им.
Както се досещате това не трая дълго. По едно време дамата измъкна разни кашкавали, шунки, филийки и започна да готви софра. Мъжът извади една бутилка мавруд и започна с джобно ножче да изрязва корковата тапа къс по къс. И представете си, тези двамата правят цялото купе в корк и трохи, а в същия момент си приказват все едно са потомствени аристократи:
- Бихте ли била така добра да ми подадете ножа?
- С удоволствие ще ви го подам. Желаете ли още една филийка?
… и т.н.
Нахраниха се доволно и стана време за десерт. Хоп – появиха се ябълки. А както знаем виното върви доволно с ябълки. И като ми почнаха – една ябълка, две ябълки, три, четири… та докато бутилката не свърши.
Ние, разбира се, отдавна бяхме напуснали купето, отвратени от смрадта на кисело. И от смрадта на пияни старци.
В най-разгорещения момент на пиянството им ми се стори, че е само въпрос на секунди да започнат да обменят слюнка, опипвайки се отчаяно в опит да втвърдят жилото на мъжествеността му. Лешито каза, че ще се хвърли от прозореца ако това се случи, а те май я чуха и решиха да спасят живота й. Защото старецът просто блажено заспа.

Какво значи да си пиян? Може би като гъз? Може би и повече?
Това значи, че, прочитайки следното заглавие в интернет медиите из България: „Шест души от ловна дружинка са яли от заразено с трихинелоза месо!“ се спукваш от неадекватен хилеж.
Да са живи и здрави и хорицата, не, че нещо.

Началото на учебната година в СУ наближава. Съответно е време за една крайно досадна процедура – заплащането на семестриалната такса.
По план трябваше да съм на опашката в 10:05 минути, а Хофарт трябваше да ме придружи за морална подкрепа, дет’ се вика. А и да ми приказва нещо (вероятно икономическо) на главата, че да мине времето по-бързо.
Вечерта преди уречения ден получавам СМС от Хофарт „Звънни ми в 8:30 да ме събудиш!“ (удивителната е важна – Хофарт я слага само когато е наистина необходимо или когато говори за себе си). Решавам не само, че ще му звънна в 8:30, а че на всичкото отгоре ще стана самият аз половин час по-рано! В последствие волейболистите паднаха от Франция и това промени всичко.
В 8:00 будилникът звъни. Изключвам го. 30 секунди по-късно решавам, че все пак е хубаво да го наглася за 8:30.
В 8:30 пак звъни. Изключвам го. Набирам Хофарт, хвърлям телефона на нощното шкафче и продължавам да сънувам космически одисеи с Цецка Цачева. Малкият злосторник от Надежда обаче решава да върне жеста и също ме набира. Затварям му ядосано и решавам, че ще ставам, какво да се прави. Само още 10 минути. Тъкмо образът на Цачева започва да се избистря и 10-те минути свършват – будилникът пак пищи.
Звъня на Хофарт. В момента в който отсреща чувам „Ало“ един зъл план се ражда, узрява, превзема говорния ми апарат и промълвя: „Яворе, срещата се променя за 10:30.“ И Хофарт щастливо отговаря: „Добре.“ Цецка Цачева се връща.
Злият план превзе още няколко пъти съзнанието ми.
В 11:00 най-накрая, с цената на върховни усилия на волята, се събуждам.
В 12:10 стигам уреченото място.
В 14 часа най-накрая достигам до паричен салон и заварвам картината на своя малък ад. Опашката е на 2 етажа! Ха, ама аз имам очила в раницата! Слагам ги и виждам бележка с данни за банковата сметка на СУ и втората опашка – за тези, които решат да си платят по банков път. А втората опашка е от един човек. Хайде, казвам си, ще съм хитър и ще си платя в банката, а тея баламурници нека си чакат.
Влизам в банката и в този момент осъзнавам колко е страшна бюрокрацията на едно такова място. И колко съм тъп аз, че толкова време не се научих кои документи да попълня.
Касата, разбира се, е само една, а опашката никак не е малка, ама вече няма връщане назад, не мога да си тръгна победен. Ще издържа моята малка бюрократична победа. Или дори да не е победа – ще я представя като такава.
На масичката има три вида бланки за попълване. Почти сме сигурни с Хофарт кой тип точно трябва да попълня, ама ‘почти’ е много важна думичка. Щото – представете си как съм попълнил грешната бланка и девойката (която от 40-на години не е девойка) на касата ме погледне злобно-подигравателно и ми каже „Момче, не тая бланка, върни се ся да попълниш наново ей онази там.“ Няма да го преживея…
Затова се нареждам на опашката, чакам около 15-на минути само за да ида при нея, да й посоча листчето, за което сме почти сигурни, че е нашето и тя да ми каже: „Да, това е, иди го попълни сега.“
Попълвам го, ама много внимателно, наистина не искам да ме сметнат за братовчед на брадясалия полуклошар, полумалоумник (демек най-обикновен човечец) отстрани, на когото 10 минути обясняват… обясняват… няма значение какво, нещо му обясняват. Обаче с онова изражение „Аз знам, ти не => ти си тъп. И нямаш пари => Аз знам, ти не.“
Най-накрая, след много минути на първолашко старание – вдигам глава, усмихвам се и поглеждам попълнената бланка (в два екземпляра). След това поглеждам към касата и осъзнавам, че опашката сега е два пъти по-голяма. Усмивката изчезва.
Тук някой ще каже: „Ама ти вече си бил на касата, значи сега е редно да минеш пред всички.“ Да бе! И тези всички хора на опашката изведнъж да спрат да ме харесват, обичат, да спрат да ме мислят за свой истински и единствен бог ли? Щото кой бог ще си остане такъв, ако мине пред теб на опашката?
За 30-ната минутки докато стигна пак до касата станах свидетел на две интересни случки и една табела. На табелата пишеше „EXIT“. И беше сложена на една колона в средата на помещението.
А двете случки са двете страни на една и съща монета.
От едната ми страна шефката на банковия клон крайно любезно и угоднически разговаряше с едно семейство, което, както подочух, отваря сметка или нещо от сорта, която захранва със скромните 200 хил. лева.
От другата страна служител на банката крайно любезно и презрително говореше с едно друго семейство, което имаше проблем с дебитната си карта и вече четвърти ден съпругът не можел да изтегли колосалната си заплата от 400 лева.
И двете семейства ми изглеждаха като полуклошари, полумалоумници (демек най-обикновени хорица).
Дойде и моят ред, подавам бележките, девойката (която от 40 години не е девойка) ги поема в девически чистите си ръце, оправя ме набързо и си заминавам по живо, по здраво.
И така за около час и половина съм готов. За час и половина щях да съм готов и ако чаках на онази – първата опашка. Но това не ми попречи след като излязох за 2 минути от помещението (вече съм пак в паричен салон), в което оправят пичовете, дето си плащат по банков път, да огледам презрително опашката, да изчакам поне 3-4-ма да хванат погледа ми и със самодоволна усмивчица да им помахам за сбогом.
И те сигурно още си мислят, че са по-прецакани от мен.

Послепис: Оказва се, че, потънал в езерцето на собственото си его, съм написал текст, който е твърде далеч от замисленото първоначално. Ама толкова далеч, че чак ми е страшно. Оказва се, че в такава степен съм влюбен в себе си, че приемам за самоирония това, което е презрително и надменно. Сериозно – докато не ме свалиха не земята, аз си мислех, че с горния текст се самоиронизирам! Представяте ли си?
Обаче това идва само да докаже, че наистина съм бог.

Преди известно време направих поредица от кратки интервюта с един интересен човечец, мой приятел от годините, в които крадяхме череши и джанки от кварталните градинки, играехме на криеница и стражари и апаши, прибирахме се късно вечер целите в рани и мръсотия и не ни пукаше особено за нищо. Един човечец, с когото не бях осъществявал активна комуникация от доста години. А през тези години се оказа, че сме се променили много, тръгнали сме по различни пътища, абе – обичайните неща от живота. Та този ми съратник по игри и бели в момента носи звучния прякор – Отрепката. Не съм сигурен кой му го е измислил, кога и защо, дори не съм сигурен дали всички го наричат така и няма ли от моя блог да го научат още повече хора, че накрая да му остане прякор за цял живот. Както и да е, не ме интересува. Важното е, че прякорът е заслужен. Момчето е абсолютен типаж, пример за живота на немалка част от днешната младеж. И прякорът му описва доста точно тази младеж.

Отрепчицата

Сега комай ще излезе, че критикувам, чета морал едва ли не. Не искам да звуча така. Защото всъщност малко завиждам на отрепките. За техния лишен от обремененостите на високите очаквания живот.
И тъй – самото интервю – за да е по интересно (а и щото си е голям кеф, и щото съм и простак) беше проведено под въздействието на марихуана + известно количество бира. И от моя, и от отрепченска страна. Това е и причината (иска ми се да вярвам) за някои неадекватни коментари и постоянния хилеж.

Борче

Това е първата част, след известно време (като спре да ме мързи) ще обработя и останалите части – за Отрепката и жените, Отрепката и Бог и разни подобни философо-марихуанести откровения.

Препоръчвам интервюто да се слуша и чете едновременно!

1 част:


Powered by Cincopa WordPress plugin

И: Добър вечер, сега ще направим едно интервю, импровизирано. Две са интересните неща в това интервю: първото е, че и интервюиращият, и интервюираният ще са напушени, т.е. те вече са, а второто нещо – това е интервюираният. Интервюираният ще бъде.. една класическа отрепка. Като… какво точно се влага под, в, като в подсмисъл на думата ‘отрепка’ ще ви поясня.. по-нагоре сигурно ще съм ви пояснил вчера (сириъсли, уот дъ фак съм искал да кажа?)
О: Как така вчера ще си пояснил ве?
И: Тихо, тихо.. Моля да бъде отбелязано, че адекватността.. вече я няма. Така, Отрепката, няма да й казвам истинското име, та Отрепката ще бъде наричана…
О: Отрепка!
И: …отрепка.. Отрепка, здравей, как се казваш?
О: Ми аз се казвам Отрепка, от Изгрев съм..
И: Изгрев е квартал на Пловдив, мда? Коя година си роден?
О: Дивидисета. Хиляда деветстотин дивидисе’ и дивета, когато бях още фен.
И: Хиляда деветстотин и деветдесета искаш да кажеш?
О: Да де.. Аз какво казах ве?
И: Няма значение. Моля да се отнесеш сериозно. Ти в момента не се отнасяш сериозно, мислиш си, че.. едва ли не сме си в някакъв такъв, мм, обикновен разговор лице в лице (?!)
О: Аве ти си мноо изтрещял ве..
И: Така, Отрепка, кога за първи път употреби трева?
О: Девети клас.
И: Разкажи, какви бяха обстоятелствата, каква беше историята?
О: Начи, отидох горе на тепето при едни приятели и пушихми-мушихми, следващите 15 минути бях направо гипс, не знаех к’во става. После си тръгнахме за нас, бяхме там 15 човека група, аз ходих 200 метра пред другите, щото си мислех, че хода бавно, направо съм тичал..
И: Т.е. ти си влязъл в друго времево измерение?
О: Да, да, да, направо бях във филм. И отиваме в едно заведение, аз си поръчах чай, всеки си поръча такъв айрян, количка-моличка, водичка, а аз чай.. като пълен олигофрен.. и по едно време както се държа за главата на ръката си, ръката ми падна и си ударих главата в масата, припаднах направо на масата. Някои може да си мислят, че това е бъзик, майна, ама аз говоря, направо от душата си говоря в момента. И така…
И: Лежал ли си някога в затвора?
О: Не!
И: А полицията хващала ли те е?
О: Да.. ама за нищо, само за.. проверка на документи и някви други там неща..
И: Т.е. ти не си истинска отрепка, така ли? В смисъл.. коя уважаваща себе си отрепка не е лежала поне веднъж в затвора? Или поне полицията трябва да я е прибирала за 24, 48 часа?
О: Сега щи кажа, чай само да го измисля как да се изразя по точно. Малко ми е беден речника, затва ще ме извинити. Отрепката.. т’ва отрепка е да пииш, да пушиш, да крадеш. Това че не си бил в затвора не значи, че не си отрепка, истинска. В затворите са вече.. как да ти кажа – на по-високо ниво от отрепките.
И: Значи ти си просто квартална отрепка?
О: Да. Махленски боклук.
И: Смяташ ли се за виден представител на своя вид?
О: Мне, има много по-големи боклуци от мен. Аз съм просто последовател на този вид култура, на живот, на начин на живот.
И: Отрепка, изчакай, че не мога да си събера мислите..

2 част:


Powered by Cincopa WordPress plugin

И: Отрепка, преди малко ти спомена *неразбираемо*…
О: Да, крада от село медници, от на пенсионерите дворовете. И ги продавам. Да мога да пия.
И: Ама ти в момента си напълно искрен?
О: Да, да, да, много ясно, кви са тея глупави въпроси дето ми ги задаваш?
И: Максимално искрен?
О: Сто процента, клетва съм дал.
И: Това ли е най-малкото нещо, което си крал?
О: Не, крал съм и телефони, синджири-минджири. Ама не лично аз, смисъл не сам, ми дето сме 3-4 човека на плаж отишли и примерно гледаме няк’ва чанта и я ‘зимаме и бягаме, ама това означава, че крадем ‘сичките.
И: А някой от групата хващан ли е от полицията?
О: Не. Щот’ сме професионалисти.
И: А след като продадете и пласирате откраднатото – какво правите с парите?
О: Купуваме си джонга, бири-мири и се мажем. После хапваме, после пак си пушим, пак си пийвами и ни е готино, хубавко ни е.
И: Смяташ ли, че това е правилен живот?
О :Да! Т’ва е най-правилният живот, да виждаш нещата на улицата, истинските неща от живота. Не да си някое мамино синче и да ходиш на училище там и няк’ви е такива лайна. Да му ядеш главата по цял ден, да си някъв олигофрен такъв.
И: Мислиш ли, че трябва всички хора на света да са отрепки?
О: Не.
И: Защо?
О: Щото ако са всички отрепки няма да има свят, ще се избием помежду си все някога. Трябва да има и нормални, които *неразбираемо* друг свят. Свят на ред и закони.

Утре имам изпит, който се води тежък. Ама яко тежък даже (ако въобще у родний факултето вирее подобна гад като тежък изпит – това ще да е). Та поради туй съм поставен в много деликатна ситуация. Хем знам, че няма да уча, хем съвестта не ми позволява да изляза да поркам биричка някъде, гледайки Германия – Англия. Някак си да останеш близо до лекциите и книгите, па макар и без да ги пипнеш, е по-лесно преглътваемо от съвестта ти, от колкото да излезеш и да пиеш на километри от тях. Близостта е важна.
И така, занимавам се с какви ли не глупости, само и само да стане 17 часа, че да почне мачът. И заради това реших пак да пиша у блого.

(Под терасата ми имаше котка, която се самозадоволявше на едно пънче. Честно! Жалко, че ме домързя да я снимам..)

Единствената глупост, за която ми хрумна да пиша е за младите, пубертетонавлизащите. Да им дам няколко съвета за това как да не изглеждат производители на аграрна продукция от градски тип. Иначе нищо против баш агропроизводителите. Да не бяха те, щях да си ям чаршафите.

За момиченца:
1. Не си цупете устничките на всяка снимка. Освен, че прилича, както великата група във фейсбук казва, на кокоши гъз, е изключително малоумно. Предполагам си мислите, че има известен сексапил в цялата работа? Може би защото, нацупвайки устнички, те застават в позиция, подходяща за поемане обекти с формата на морков? Да го еба, къв сексапил в тва да си пъхаш моркови в устето?
2. Престанете да се снимате пред огледалото. Със светкавица! Помолете мама, тати или ако ви е срам от тях, поради облеклото, грима и всичко останало, което старателно сте подготвили за снимката, помолете приятел или прятелка да ви снимат.
2.1. Дори да решите да се самоовековечите за поколенията, не го правете в банята. Само там ли имате огледала бе мама му стара? Помислете само какви неща се правят в баните, особено ако имате брат. Нима искате да се снимате на този омазан в много отношения фон?
3. Не е яко да слагаш 3 пласта грим по лицето си, когато си на 14. Не ги гледайте какичките по телевизията – на тях наистина им трябва. Освен това помислете и за горките си майки – що им хабите грима? Искате да свърши и тати да се разведе с тях? Страхотен план!
4. Освен ако не сте избрали за свое призвание да доставяте удоволствие на тираджии, не се обличайте по начин, по който заоблените нещица, от които някой ден дететео ви ще се храни, да са на брутален показ.
5. Като се надупите наистина, ама наистина не е необходимо отзад да изскачат разни отверстия и запълващото ги бельо.
6. Ако се чудите дали ви се пишка или ви се ебе – идете се изпишкайте.
7. Ако сте сигурни, че не ви се ебе – не се ебете. Дори някоя приятелка след това да ви каже, че сте привърженик на остарял, зловреден и неприемлив морал.
8. Философия от рода на „в дупето, че да си остана девствена“ е хипер малоумна. Да знаете, че обикновено реда на нещата е обратния – вагинален и после, ако решите – анален секс.
9. Уважавайте първо себе си. После се старайте да постигнете страхопочитанието на приятелките си. Дори да е хипер яко да тръгнеш с най-пропадналото момче в даскало – помислете за челюстта си. И да ви се възхищават приятелките – това няма да промени факта, че ще се храните със сламка.
10. Малко са по-грозните неща от пияно като гъз момиче. На която и да е възраст. Особено пък на вашата.

П.П. Почти бях забравил. Като се снимате в банята – защо по дяволите са ви слънчеви очила? Лампата ли е много силна, какво ли?

За момченца:
1. Всички знаем, че сте супер мускулести. Не е нужно да го демонстрирате на всяка втора снимка.
2. Общо взето това със снимките в банята, пред огледалото, за слънчевите очила и т.н. важи и за вас.
3. Никога не забравяйте, че сте първо чикиджии и после ебачи.
4. Като лъжете – лъжете по-малко. Всички сме напълно убедени, че сте набили две охрани пред дискотеката. Точно толкова сме убедени, колкото и в това, че сте на 14 и тежите 55 кила.
5. Не пикайте в банята. След това вони.
6. Не разказвайте, че сте изпили 1 литър водка докато наистина не го направите!
7. Никога не пийте 1 литър водка! Това може да смачка дори сериен алкохолик.
8. Преди да кажете на някого, че е ‘педераст’ се замислете дали не отговаряте на някое от следните изисквания:
– Бръснете си краката и ръцете.
– Носите чантичка, която препасвате около рамото си.
– Обличате се в прилепнали тениски и дънки.
– Гелосвате си косата в стил „Кристиано Бекъм“
9. Че сте супер биячи – супер биячи сте. Но никога не забравяйте, че на някого може да му писне, да ви изпляска два шамара и да ревнете, ставайки за резил пред всички.
10. Никога, ама никога не мастурбирайте в час! Върховна, дива, проста и малоумна селяния!

Надявам се да съм ви бил полезен.